Интересното решение „Пулицър“ да бъде връчена на две книги – „Богатство“ на Ернан Диас и „Demon Copperhead“ на Барбара Кингсолвър (за чиято „Евангелие на отровното дърво“ ще пиша навярно утрес) – отекна из читателския свят, най-малкото защото това е награда, която гарантира, че отличените заглавия наистина си заслужават четенето, ще спомена само няколко: „Краткият чуден живот на Оскар Уао“ на Джуно Диас, “Жестокото присъствие на времето” на Дженифър Игън, „Светлината, която не виждаме“ на Антъни Доер, “Дървесна история” на Ричард Пауърс, „Мидълсекс“ на Джефри Юдженидис. Затова и очакванията ми към този роман бяха изключително високи – и навярно и затова останаха не съвсем оправдани.
Романът е формиран от четири преплитащи се части, написани в различен стил, но оформящи една история, простираща се през десетилетията, и наистина засягаща натрупването на огромно богатство, на почти социопатично отношение към хората и човешкото, на опити за изкупление от греха на това богатство чрез благотворителност и меценатство, а истинската сърцевина на събитията е в онези отчаяни и смайващи дни на 1929 г., когато цели състояния се изпаряват и милиони губят поминака си, а немалко – и живота си. Наглед историята започва класически – с романа „Връзки“ на Харолд Ванър, в който е описан животът на магната Бенджамин Раск, който от малък се отличава от всички с това, че „не го биваше в спорта, изпитваше апатия към клубния живот, не проявяваше никакъв ентусиазъм в пиенето, бе безразличен към хазрта и безстрастен любовник. Той, който дължеше богатството си на тютюна, дори не пушеше. Онези, които го обвиняваха в прекален аскетизъм, не можеха да разберат, че той на пратика нямаше апетити, които да потиска“. Точно този чудноват човек успява обаче там, където почти всички други се провалят – в печеленето на пари, на повече пари, на още повече пари, правени от други пари, без зад тях да се вижда какво всъщност ги генерира. Което му налага една по-особена роля: „Накрая стана богат мъж, който играе ролята на богат мъж.“ И по стечение на щастливи обстоятелства наблизо се появява жена, която може да го разбере и приеме такъв, какъвто е – Хелън Бревурт, наследничка на обеднял стар род. Тяхната сложна любов минава през драматични събития, за да отведе действието до истински трагичните последствия от всичко натрупано. Тази част на книгата се характеризира с богат език, но и с отявлена дистанцираност на разказвача спрямо неговите герои.
Което се променя изцяло във втората част – автобиографичната и силно накъсана наброска „Моят живот“ на Андрю Бевъл, която представлява несръчен опит на един богаташ да опише живота си, да оправдае действията си, да възвеличае решенията си, които са създали огромни състояния, но и са повели страната към мрачните бездни на Черния четвъртък в края на 20-те години на миналия век. И да опази паметта на драгоценната му съпруга Милдред, най-голямата ценност за човек, който може да има изобщо всички ценности на света. Тук стилът е нарочно опростен, разхвърлян, небрежен, а многобройни празни пространства са оставени за запълване по-късно от ръката, която бърза да направи своята нечакана и неискана от никого изповед и пледоария. А паралелите с първата история няма как да бъдат пропуснати – точно те отвеждат и към третата, може би същинска част на книгата.
„Мемоар, спомен“ на Айда Партенза разказва историята на млада жена в сложни отношения с анархистичния си баща, която се наема да помогне на гореописания Андрю Бевъл да допише своя мемоар – и да му помогне да остави след себе си истинско наследство, за което идните поколения да са благодарни, а не да го проклинат. С игрив стил от първо лице Диас ни въвежда в живота на умна жена в управляван изцяло от мъже свят, която трябва да оцелее сред предизвикателствата на това време. И която постепенно набира сили да се разбунтува срещу авторитетите, които ѝ изглеждат като богове в началото. Тук вече разбираме какво е било точно „Връзки“ на Харолд Ванър и нещата си идват на мястото, с което и истинската история всъщност вече започва да бъде разказвана… или не? Защото съвсем в края, на броени страници, в играта влиза покойната Милдред Бевъл със своето „Бъдеще“, дневник, който с лекота преобръща предишните три части изцяло и всъщност развързва Гордиевия им възел така, както легендата го повелява – като го разсича с меча на истината.
Всъщност аз по-скоро клоня към друг превод на многосмисленото заглавие – „Доверие“, защото то като нишка пронизва същинската история отвъд постоянните заблуди, които авторът гради, но разбирам защо е избран другият подход. Както вече сте разбрали, в „Богатство“ Ернан Диас използва четири различни похвата, за да разкаже една история – първо като художествена литература, която променя и доукрасява реалността за драматичен ефект, сетне като лична изповед, в която субективното надделява изцяло в напрегнато дирене на правилни спомени, последвани от драматично-хумористичен билдунгс разказ за жена, която изгражда себе си и характера си пред очите на читателя, и накрая разкъсан в кратки бележки дневник, който на свой ред разкъсва изцяло първите две части и ги прави на пух и прах. Има определен чар в този тип разказване – пълен отказ от линейност, изследване на идеите от различни посоки и през разказвачи, на които изобщо не може да се вярва, търсене на твърда земя там, където сякаш има само въздушни кули: психологията на самоподхранващото се свръхбогатсво, на игрите на власт, зад които се крият милиони подчинени им съдби. Макар да не съм почитател на такъв тип модернистични похвати, мога да оценя това, което е написал Диас, както и да призная, че ме изненада интересното и крайно неочаквано феминистично звучене на книгата му. Защо феминистично – е, това сами ще трябва да си откриете.
От същите жанрове
