Жанр: Хумор

Издателство:

Автор: Величка Настрадинова

Корица: Станислава Малчева, мека.

Година на изданието: януари 2019 г.

Страници: 144

Рейтинг :

Време за четене: 3 минути

  Малко са книгите, които са ме изненадвали така приятно, както сборникът „Кой крепи света“ на Величка Настрадинова – преди пет години, когато го прочетох, го описах като „написан с изключителен талант, щедро перо и умение да се бродират истории“. Затова и новината за романа „Боговете не пишат“ ме възрадва, а корицата – още повече.

Поръчай с безплатна доставка!
Поръчай с безплатна доставка!

    И все пак няма да се съглася, че това е роман – макар събрани под общата рамка на няколко хлапаци на достолепна възраст, които си обменят лакърдии, тук се редуват разкази един след друг. Тук е историята за Рюдигер, който си купува меч и тръгва срещу могъщата наглед Византия, но ще срещне по-опасен отпор от този на врага. След него пристъпва смелият рицар Танхойзер, който попада в плен на богинята Венера – и щастие, и грях, който трудно може да бъде изкупен от непреклонната християнска догма. А любовната нишка е продължена от вездесъщите Тристан и Изолда, но в друго време и място: Тристан е немски войник с благородническа кръв в съюзническа България през Втората световна война, а Изолда е красавицата на града, дъщеря на богат тютюнотърговец. Следва тъжен и драматичен разказ за любовта в зенита и заника си, за сърцето, което обича, и умът, който си отива. И после веднага поемаме към хайдушки разказ за тежки клетви и тежки битки между храбреца Делю и аяните, които се изправят насреща му заради красивата Гюлсума. Сетне пък е историята за Паун Разноокия, който голямо търпило трябва да изтърпи, преди да отмъсти на неверния си предател, нявга другар, а редом с нея е за Крали Марко и боя му славен с Филип Маджарина. Отвъд тях пада „Сянка на обесен“, разказ за Апостола. И накрая вече в ближно до нас време – историята на Керекин и неговата смелост да направи това, което е нужно – но не и да избяга от делото си.

  „Боговете не пишат“ е незлоблива, непретендираща нищо книга. Тя е ту тиха, ту буйна, ту ромоли, ту се смирява в някой подмол – като планински поток. От разказите, които бегло описах по-горе, та до закачките между героите и техните виждания за света и неговата крива правина. Хубава, топла, много българска книга. Писане не по калъп, а с мерак – и някак сякаш провиждам усмивката на Величка Настрадинова зад тези страници, но и нарядко и сълза ще да е имало, зер някои от тези истории без мъка на сърце се не пишат. Книга от тихите, които читателите е добре да ценят, така редки са.