Разминахме се някъде по пътя с тази трилогия – а отношенията ни започнаха така чудесно, толкова магически – „Танцуващият замък“, която прочетох през май 2012 г., бе изненадваща, мрачна и с някаква поетична злост в основата си. Година по-късно обаче последва тоталното разочарование на „Изроди и лузързи“, която смени не само героите, но и темпото, заключи действието на малка площ с премного герои, които така и не припознах и не ми станаха близки. Това, мисля си, е най-важната работа на един писател и добрите се справят с лекота на броени страници, камо ли в голяма по обем трилогия. И така, „Бойни колоди“ имаше тежката задача да изтрие лошото впечатление от втората част и да завърши достойно наченатото от първата – честно казано, не очаквах да се справи ни с едното, ни с другото.
Е, грешах в общи линии. Завършващата част на трилогията на Робин Джарвис (сега си мисля колко силно име на жанров автор е, направо като псевдоним!) си има достойнствата, най-малкото излиза далеч от коловозите на холивудския хепи енд, позволява си здрава гаргара с политически некоректни теми, най-вече разточително се избиват хора, а и част от главните герои, което, признавам, ми достави неочаквано удоволствие. Не че съм кръвожаден, просто не изпитвах капка симпатия към кой да е от героите на Джарвис, лошото наследство от втората книга си каза думата и ми беше дълбоко безразлично какво ще се случи с кой да е от тях. Изключение правеше може би оня нещастен учител по математика Бакстър, който имаше трагична роля в първата част, та ми напомняше малко на Уолтър Уайт 🙂
Иначе макар да се чете леко, действието ми се стори малко хаотично и насилено, прескачаше насам-натам безспир, прехвърляше се между нашия свят, монархическата чалнатост на „Танцуващият замък“ и неговото разширение – „Бойни колоди“, което има различни правила и е част от демоничния завършек на плана на окултиста Остърли Фелоуз. Децата, които в края на втората част избягаха от концлагера, попадат в изкривения абсурд в Северна Корея, една от малкото точки по планетата, избягнала временно лудоста по зловещата книга. Това, разбира се, скоро приключва, а бягството на аберантите е доста чалнато (по дяволите, тунел, през който Северна Корея има възможност да нахлуе в… Китай, really?!). Ако има нещо, което ми допадна, това е силната антиколедна реторика на Измъс, който не само събира милиони от робите си на Острова около копието на замъка, което е построил, но им изнася и пространна лекция какъв езически празник е Коледа и колко изкривена е съвременната представа за нея. Тук някъде устройва и подобни на Игрите на глада забавления, а за десерт е подготвил нищо по-малко от най-голямото кръвопролитие в историята.
Краят в общи линии не беше лош, апокалиптично по мащаб насилие блика от всяка страница, виж, последната глава е толкова излишна, че просто не знам как са я оставили, направо си е гавра с всичко случило се досега. Иначе трябва да се отбележи, че Джарвис е вкарал силни митологични връзки, някои сериозни, някои пародийни, от всичко по малко. За мен цялата трилогия е много добре замислена, авторът има нужния стил да я напише, но така и няма обуздаване на стихията, която блика от него, която може би трябва да бъде канализирана сред по-малко герои и сюжетни линии, в по-сериозно задълбаване в тях, а не в безконечните дрязги между дечурлигата и сблъсъците им с извратени рожби на фантазията.
Далеч по-положително за книгата се изказват в „Аз чета“ и „The Dark Corner“, вижте какво пише за нея и преводачът в блога на изд. „Милениум“.
От същия автор
От същите жанрове
