Кой не е чел „Къс месо“, „Играта“, „Първобитният звяр“ на великия Джек Лондон? Четени, препрочитани, преживявани. С неизбежните спомени за тях отворих сборника „Боксьори и случайни минувачи“ на Палми Ранчев – и попаднах сред поредица от рундове-разкази, във всеки от които животът размахва тежки юмруци, времето се изнизва неусетно, а играчите често понасят смазващи удари – и рядко успяват да ги върнат, освен в спомените си за по-добри, по-достойни времена.
Още в началото има един разказ – „Ъперкъти“, който ме постави на мястото ми – в него боксьор преследва журналист, за да му обясни разликата между описването на един бой и участието в него: важно е да бъдат изчистени различията във възприятията по прям и недвусмислен начин. Та и аз съм като тоя журналист – не съм стъпвал около ринг, не помня и да съм гледал бокс, освен май един-два шумно рекламирани двубоя (оня с отхапаното ухо поне помня), не си падам по този спорт. И все тая – тези разкази не са просто боксови, макар на пръв поглед да изглеждат такива. Те са разкази за живота, промените, упоритостта – и най-вече гордостта и достойнството, тези морални стойности, които понасят твърде много удари в съвременността.
Палми Ранчев има истории, които да разказва – това, което често е дефицитно при някои шумни писатели, и заради което те се занимават основно да изсмукват от пръстите си емоционални душетрептения. Тук има истински истории за истински хора – често вече в залеза на живота си, доста след като са приключили с бокса – но продължават да живеят с него в сърцето и ума си. Тези хора играят последния си, продължаващ години наред мач, понасяйки удар след удар, с редки възможности да върнат поне малко от полученото – и без шанс ръката им да бъде вдигната, докато публиката на крака ги аплодира. Историите често прелитат в миналото, с наситени описания на победни или загубени мачове, на миговете, когато животът е бил истински, мигът е бил безкраен, а кръвта е кипяла неудържима. Тази гордост, самоувереност, това усещане, че си живял истински чрез бокса, чрез спорта, е описана изключително сред тия разкази – и Ранчев успява с прости думи да предаде истинска, неподправена емоция и чувство за реалност.
„Боксьори и случайни минувачи„ е категорично един от най-добрите сборници с разкази, който съм чел от доста време насам. Именно защото авторът е повече боксьор, отколкото писател, и разказите му са повече реалност, отколкото литература – и в това е стойността им. Стилът на написване е изчистен, премерен, трениран – точно какъвто трябва да е стилът на боксьора, прекрачващ през въжетата, за да се преживее поредния челен сблъсък с реалността. Без увъртания, без условности, без относителност – тук, сега, категорично е ясно кое е правилно и кое не е. И това се отнася както до решенията в живота, така и до решенията на ринга – и отговорът на противника не закъснява и с част от секундата: понасяш го, надигаш се и продължаваш. Или се примиряваш, че този път губиш. Има мачове, които не могат да бъдат спечелени.
От същите жанрове
