Графичните романи по книжарниците са по-редки от слънчеви дни в София, от раз се сещам само за „N.“ на Стивън Кинг и няколко издания на „Артлайн“, които не съм чел. „Боксьорът“ ми беше силно препоръчана от добра приятелка с далеч по-софистициран от моя книжен вкус, така че я започнах с големи очаквания – и те до голяма степен се оправдаха, при все че част от книгата четох в сюрреалистичната обстановка на спирка в „Красна поляна“, късно вечерта, сред пийнали, танцуващи, крещящи, просещи и гледащи застрашително тумби свободолюбиво номадско население.
Райнхард Клайст е взел една смазваща истинска история, изпълнена с болка, ужас и отчаяние, и я е илюстрирал по демоничен начин в черно-бели краски. Несмилаемата същност на Endlösung der Judenfrage оживява сред тия страници – нацисти, евреи, концлагери, глад, пещи, гротескни боксови мачове, след които загубилите изчезват… Невъобразимите ужаси не могат да бъдат описани ни с думи, ни с филми, ни с илюстрации, защото реалността ще е винаги далеч по-кошмарна – но в този графичен роман приближението е достатъчно. Херцко Хафт буквално е в ада и трябва да оцелее с труд, упорство и здрави юмруци, както и да приеме нужните компромиси, възползвайки се от покровителството на нацистки офицер. Същевременно той далеч не е романтизиран герой, Клайст го описва още в началото като груб, опак и агресивен млад мъж, но във времената, в които живее, това не може да е твърде укоримо.
Преминаването към живота след войната ми се стори малко твърде лесно, но такава си е преценката на Клайст. Хафт успява да се приспособи към свободата, дори и да е загубил почти цялото си семейство, и трябва да реши какво да прави – избира да отиде в САЩ, където се надява да открие момичето, което е обичал преди да бъде депортиран. Преживяванията му там са също интригуващи, защото това не е история в стил „Първобитният звяр“ на Джек Лондон – евреинът трябва да се бори, за да оцелява, за да следва това, което смята за свое призвание, но насреща си има добре смазана машина за пари, контролирана от мафията.
Хареса ми любовната история, дори и да започва светкавично и лигаво, но все пак това си е специфика на комикса, едва ли има възможност пространно да бъде описана. Краят беше достоен и красив, без излишна мелодрама. Като цяло точно в това Райнхард Клайст ми направи най-силно впечатление – умение да балансира, да акцентира на ключови моменти, на поредица от картинки без нито дума, които сами по себе си казват всичко. Историята на Херцко Хафт няма нужда от разкрасяване и точно този начин да бъде разказана си заслужава. Според мен „Боксьорът“ притежава сатанинското внушение на „Нощ“ на Ели Визел, „Доброжелателните“ на Джонатан Лител и „Човекът в търсене на смисъл“ на Виктор Франкъл.