За мен е чест да публикувам текста на проф. Александър Шурбанов за „Бялата ни спалня” на Радмила Младенова.

Поръчай с безплатна доставка.

Поръчай с безплатна доставка.

  Това е книга-изповед, книга-самоанализ и самоотчет и заедно с това книга-документ за цяла епоха, за цели две епохи, еднакво отблъскващи и ужасяващи в безчовечността си: „Соца”, както го нарича авторката, и нещото след него, което се точи вече четвърт век и все още няма друго име освен абсурдното „Преход”. Това е книга-обвинение и книга-пречистване, книга-освобождение. Нужна като откровение за всички ни.

    Дълбоко лична книга, в която личното някак само по себе си прераства във всеобщо, интимното става социално и политическо, биографията става история. Както е в най-високата литература. Не защото е амбициозна, а защото е неподправена и неповърхностна, непретенциозна, идваща отвътре.

    Книга за мъчителното, очистително преодоляване на едноцветието, на убийствената сивота на съществуванието в условията на несвобода и потисничество, за упорития кълн на индивидуалността, който с цялата си крехка нежност пробива ледената кора на времето, за да разцъфти в пълното си великолепие:

Аз поне имам още време да чистя прозорците на своите таланти и да надничам през тях. Колко изненадващи фасети на собствената си природа открих само! Пещернячка, стопаджийка, къмпингарка, също и преводачка, плувкиня, билкарка, ботаничка, колекционерка на лалета, божури и бобени семена, къщовница, журналистка и авторка на пътеписи, литературоведка, фотографка. Сега, когато пиша тази книга, усещам как просветва и през писателския ми прозорец. Знам, още, че в мен открай време седи и една керамичка, на която ѝ се експериментира с глазури. Не знам какво да я правя, като я засърбят ръцете. Има и грижовна майка, разпиляна университетска преподавателка, невидима актриса, ексцентрична музикантка, която улавя музиката на езиците. Има и толкова други, на които не знам имената.

    Това е книга за разчупването на тесните рамки на традицията – семейна, родова, политическа, национална – и вливането в света – сложен, многообразен, труден, жив, истински. Книга за младостта на България, която никога вече няма да може да бъде затворена и управлявана с камшик. Книга за бунта на една дъщеря срещу деспотизма на бащата, който с фанатизма си е задушил не само собствената си природа, но е нанесъл трудно излечими рани в живота на цялото си семейство:

Още влача на гърба си като костенурка недоразглобени части от прокрустовото ти ложе, татко. Мислех, че като си тръгнеш, ще го отнесеш със себе си, но не би. Толкова пъти през годините сама съм си рязала пътищата, крачката и крилата, цялото тяло, все по твоята мярка се мерех. Не само себе си, но и приятелите, съучениците, непознатите, тя границата между „ти” и „аз” е условна, ясна е само в езика. Колко нежни чувства съм порязала, колко крилца съм откъснала, колко врати съм затръшнала, само аз си знам.

    Бащата впрочем прераства в олицетворение на целия деспотичен тоталитарен строй, в който няма място за индивидуалността, за детето. Но той се оказва в последна сметка и най-трагичната жертва на този строй, приел да се самоизличи в името на някакъв абстрактен общностен идеал и рухнал заедно с неговия крах. Достоен за заклеймяване, но нелишен и от разбиращо съчувствие.

    Но Бащата е миналото. Настоящето и бъдещето са в дъщерята, която разказва. Нейната история е покъртителна и завладяваща със своя ненатрапчив драматизъм, но не е изключителна, слива се с историите на майка й, баба й – от политически проблемът й прераства в национално-исторически. Социализмът по български се оказва преображение на прастария български патриархизъм.

И все пак изпъкват и съществени разлики между поколенията. Човешката индивидуалност и чувствителност се открояват у старите докомунистически хора. От тях дъщерята почерпва първите си сили и кураж за самостоятелност. За да стане тяхна достойна наследница и да стигне по-далече от тях.

    Постепенно границите на нейния свят се разширяват. С рухването на емблематичната Берлинска стена тя се усеща вече като неотделима част от човечеството и заедно със своите връстници от близо и далеч малко по малко храбро поема грижата за своята планета. Нейното съзнание е глобално, космополитно, неограничено от никакви предразсъдъци. Чувства се у дома си където и да се намира, навсякъде открива приятели, интересни събеседници. Заедно с това обаче продължава да е свързана с родната си земя не по-малко от своите баби и дядовци. Само че нейната обич вече никога няма да бъде безкритична.

     Историята на Ранополия е нелека, но стига до щастлив край. Още от най-ранните си години тя усеща неутолима жажда за свобода и в края на краищата постига свободата. Свободата да разгърне себе си, да се самоосъществи.

    Този стремеж към свобода се отразява и в начина на повествуване. Още в училище, напук на всички предписания и напътствия тя е избрала да излива непринудено своята същност чрез автоматичното писане по модела на сюрреалистите, чрез първоличната форма, чрез опора в субективизма. И досега не се отказва от този подход, макар и вече с доста повече внимание към общата форма на текста. Може би ще е полезно за нататък да постигне още по-голяма пестеливост и стегнатост.

  Книгата й е пъстър калейдоскоп от спомени, размисли, проекти за бъдещето, жанрова смес от пътеписи, интервюта, журналистически текстове, белетристични фрагменти, писма и пощенски картички. Повествуванието прескача без предупреждение през времена, страни, континенти, теми, настроения, от над-черта в под-черта и обратно. Сменят се езиците, един в друг преливат многобройни повествователски гласове. От цялата тази вряща смес израства образът на един млад човек, който трескаво, но и задълбочено търси своето истинско аз и в когото се вплитат десетки съдби на различни поколения и народности – цяло едно неспокойно, пътуващо човечество – от Родопите и Бела речка до Коломбо и Манхайм:

Аз все още търся отговори, татко, надничах за тях къде ли не: в историите, разказвани сред дим от цигари и клокочещо кафе в еднотипните кухни на съседките от входа; в спомените на баба и дядо; в разговорите с учителя ми по история Бертин…; в срещите и разделите с приятели; в опитите да установя пълен контрол върху тялото си и неизбежния булимичен крах; в болезнените влюбвания и безпомощното не-знам-какво-да-правя-със-себе-си. Години наред. В книгите за самопомощ, в дзен будизма, в астрологията, в йогата. В психологията, в сънищата, в смъртта. В литературата. В привичките на село, в изкуството, в циганските гета, в чуждите страни. Ето ме сега надничам в безпорядъка на спомените: и какво да правя, не мога да ги подредя по хронология. Малко неща в живота си помня по дати. Чувствам се ужасно дискомфортно, все едно съм Алиса, която между абзаците отхапва ту от едната, ту от другата страна на гъбата – дето отгоре й седи гъсеницата с наргилето, и ту съм на пет, ту на трийсет и пет, когато разказвам. За мен самата е ужасно объркващо…

Като торен бръмбар я търкалям тази история. Бутам я нагоре по баира, а тя става все по-голяма, все по-кръгла и току се сурне по някой внезапно изникнал склон. И аз, разбира се, тичам след нея. Всякакви неща полепват по тази история – чужди думи, мои мисли, изрезки от списания, цитати, съновидения, преживелици и после не мога да разбера кое е било в началото, кое по средата и кое в края…

Понякога се чувствам тъй, сякаш някой ме е натрошил на ситни парчета и после ги е разсипал из целия свят, на най-немислими места…

Целият свят ми е нужен, за да се събера.

    И Ранополия наистина събира себе си от всички краища на света и така събира целия свят в себе си. Това всъщност е и формулата на щастливия край – разбиването на четирите берлински стени на бялата спалня в панелния люлински апартамент и превръщането на света в свой дом.

    А после? Какво следва? Каква ще е предстоящата стъпка на тази толкова завладяваща млада писателка? Ще може ли тя да се отдалече от автобиграфичното и да извае от вече богатия си житейски опит нови, изпълнени със значение светове? Тя най-добре знае пътя си и докогато успее да остане вярна на себе си, няма да направи грешна стъпка. Както сама казва:

Събрала съм всичките гласове тук в опит да се доближа до себе си и все някак да ти се покажа. Утре ще съм друга.

     Така младият Милтън завършва първата си забележителна поема с пророческите думи на своето пасторално аз:

Утре – към други лесове и нови пасища!

     Написването на тази книга дава на Радмила Младенова достатъчно оправдано самочувствие за бъдещи сериозни начинания. Аз съм един от тези, които ще ги очакват с интерес и нетърпение. Да й пожелаем на добър час!

Поръчай с безплатна доставка.

Поръчай с безплатна доставка.

Сподели:

Facebook Twitter Email