Дом за начинаещи души

 Домът имаше удивителното свойство постоянно да приютява промени, като в същото време си оставаше същият.

    От над месец се чудя как да начена текста си за тази книга – и чак вчера авторът неволно ми помогна, като качи своя симпатично абсурдна снимка от периода, който описва в книгата си. И внезапно всичко си дойде на мястото – разбрах, че няма смисъл да се впускам в сериозни приказки и да диря под вола теле, дори напротив, точно както Еманул А. Видински просто трябва да се оставя на течението на спомените, които е разкрил в „Дом за начинаещи“. Усеща се как самият той се колебае дали това е мемоар или роман, разбираемо е и читателите да лъкатушим в чуденето си дали всичко описано е достоверно, дали отгласите от миналото не са оцветени романтично, дали изобщо това време и тази реалност са възможни и как изобщо споделяме един времеви отрязък с този толкова различен от съвремието свят.

    Различно детство от моето, нищо, че делим роден град. Емануил следва баща си и в началото на 90-те се оказва в католически детски дом в град Калбе, за да се потопи до неизплуване в изцяло немскоезична среда. С много обич и обрано чувство за хумор той ни запознава с обитателите на Дома, от децата, които идват и си отиват, та до възпитателите, в чийто състав също се случва да настъпят промени. Зареждат се една след друга трагикомични случки, истории от формираните по естествен път глутници и йерархични отношения, със смях си спомня например за спасилия се от войната в Югославия Якуб, който още при първата им среща вади касетофон и от него започва да се лее Цеца Величкович и авторът се връща в детството си, когато „разни малки до средно големи югославски певци и певици идваха да изнесат концерт във Видин и целият град полудяваше“. Покрай ходенето на училище и многобройните задължения в дома Видински ни прави съпричастни на момчешките лудории, опознаването на света около тях, на важните моменти като сдобиването с колело, което му дава истинска свобода (сетих се за онзи чуден пасаж от „Момчешки живот“ на Робърт МакКамън за първото колело). Разбира се, не всичко е положително – с обезоръжаваща откровеност той споделя за труден момент, в който наранява друго момче и родителите му се канят да го съдят, описва неочаквана за подобно място любов между ученик и възпитателка, в най-тежките страници се проследява как се стига до самоубийството на един от възпитаниците, както и как става неволен свидетел на опасна улична свада, свързна с неонацисти, която завършва по неочаквано кървав начин. Но много повече от книгата е отделено на ромонливото ежедневие на едни деца, които са изтръгнати от естествената си среда и се стремят всячески да си създадат нова – като слушат любимата си музика на касетки и на дискове, правят си взаимни услуги, за които е забранено да се иска заплащане с пари, няма как да бъдат подминати и любовните трепети, които са описани с особен емоционален такт – всички гледаме снизходително на тия момчешки любови, но всъщност ясно помним с какъв всеобземащ интензитет бяха като преживявания. Кулминацията на книгата е особено удачно избрана – едно българче, в Германия, по време на световното първенство по футбол в САЩ.

   Всъщност още когато още не бях чел книгата, попитах Емо дали е попадал на трилогията „Домът, в който….“ на Мариам Петросян, и той потвърди моето усещане за духовното родство между двете. Там, разбира се, натежава някаква особена форма на магически реализъм, докато тук – по германскому – натежава чистата форма на реализъм, в макар в Дома да не е като в Хогуортс определено, то магията на това детство не може да бъде оспорена. Възхитен съм от откровеността, с която Видински споделя тези толкова лични спомени, как се слива духом с детето, което е бил, и ни поканва да гледаме през неговите очи, да четем диалози, недодялани и момчешки по прям начин (без да догаждам как ще да са звучали на немски), а в края ни позволява и да надникнем в бъдното на тези деца, нашето настояще. Тези деца нямат достъп до смалидон или не са казали правилно думичките, на които учи Пипи, нито са овладели тайните на Питър Пан – но за кратко, много кратко, всяко едно от тези деца има своя шанс да лети. Там, в Дома, в който времето тече по различен начин, и за кратко дава пристан за отмора, кърпеж и укрепване на такелажа на душата и подготовка за по-голямото пътешествие из живота.