Светът е пометен, а две деца пишат “Хроника на второто начало”

   Две деца се гмурват под водата и когато изплуват, светът го няма. Летящи чинии са преминали и земната цивилизация я няма – милиардите са мъртви, сградите са срутени, машините са повредени. Две деца остават сред руините.

   В “Хроника на новото начало” на Мануел де Педроло пет тетрадки описват борбата на 14-годишната Алба и 9-годишния Дидак за оцеляване, самообразоване, опознаване на новия свят и диренето на оцелели. Сред тежкия труд и безбройните проблеми те преживяват и драматична среща както с извънземно същество, така и с други от малцината оцелели на планетата. Всичко това ще ги накара да пораснат много по-бързо от обичайното, а дългът да продължат човешкия род се превръща в страстна и чиста любов между две напълно невинни души.

   Ежедневието на Алба и Дидак е описано пространно и подробно – от борбата за храната до гигантската и реално непосилна мисия да спасят колкото се може книги, които да останат за бъдещите поколения. Оставени на съдбата, децата се учат да шофират, да орат, да се лекуват… всичко онова, което в предишния им живот е било даденост, сега трябва да се учи и прилага от нулата. Дори раждането на детето им.

   “Хроника на новото начало” е наистина интересна книжка, макар и малко досадна на места, но тя очевидно е насочена към по-млада, юношеска аудитория, а и фактът, че е написана преди 40 години, оправдава относително бавното и тромаво развитие на сюжета. Разбира се, моята рационалност през цялото време се бунтуваше срещу въжделенията на децата, че само те двамата могат да дадат ново начало на човечеството, че само от техните гени е възможно планетата да се насели наново, но такива библейски шашмотевини са неизбежни. Тъй като от доста време насам чета бавничко “Сблъсък” на Стивън Кинг, която е твърде мащабна дори и за моята ненаситност, не можех да не правя паралели между двете и особено на местата, където децата се срещат с няколко други оцелели. Интересно е да се отбележи идентичната визия и на двамата автори за драматизма и неприятния край на тези срещи.

    Завършекът на книгата е прекрасно драматичен и горчив, просто чудесно, но последните обяснителни страници към текста на тетрадките ме вбесиха, честно си казвам, изобщо нямаше нужда от тях и подробните обяснения на всичко, за което читателят се е досетил или поне си представя като логично.