Сония е “Избраница” на Върховния повелител във втората част на сагата на Труди Канаван

   Доста време се мина от ревюто на първата книга на издателство MBG Books - “Гилдията на магьосниците” на Труди Канаван, – които за няколко месеца съумяха да издадат доста фентъзи заглавия и да привлекат внимание върху себе си. Мога само да адмирирам това и да се надявам наистина да успеят да се задържат на благосклонния само към откровени бози и щедро рекламирани боклуци и шарлатани пазар.

   Първата част от поредицата изчетох бързо и лесно, без да оставам нито твърде възхитен, нито пък разочарован – факт е, че това си е тийнейджърско насочена сага, при това с автор жена, което не е чак толкова често срещано явление сред книгите, които чета. Затова и се насочих към втората част с умерени очаквания, които отново се оправдаха – по своята същност тя е трудноотличима от тематиката в някоя от книгите за Хари Потър.

   В “Избраница “Сония е вече приета в Гилдията, научила се е да контролира силите си, но е на дъното на социалната йерархия – разглезените наследници на богаташки родове не могат да приемат, че ведно с тях учи и момиче с произход от копторите. Под непрестанен прицел на тормоз и обиди, тя живее в постоянен страх и неувереност, а тайната за Върховния магьосник, която крие, й връзва ръцете да прави каквото и да е. Интригите срещу нея я изтръгват от живота с нейния наставник Ротан и я запращат в лапите на потисниците й. Проблемите се задълбочават все повече и повече, а накрая вече придобиват още по-мрачна окраска – Върховният магьосник Акарин научава, че Сония знае за заниманията му с черна магия и, за да се предпази от разкриване, я взема за своя възпитаничка.

   Кошмарът да е ежедневно около жестокия и тайнствен магьосник впримчва окончателно младото и впечатлително момиче и дори беглите трепети, които има със сина на Ротан, не могат да я утешат. Проблемите й рязко ескалират по всички фронтове и тя наистина трябва да покаже, че е избраница на съдбата, за да се справи с тях.

     Втората част на трилогията на Труди Канаван е реално по-безинтересна от първата, защото се развива изключително зад стените на магьосническата гилдия. Да, има и една странична линия за приключенията на посланик Денил по други земи, който има мисия да проследи какво е правил преди 10 години младият магьосник Акарин там, но някакси не успя да привлече вниманието ми – малкото реални разкрития не бяха преобръщащи действието или разкриващи нещо сериозно.

   Истината е, че почти всичките разкрития са запазени изцяло за третата част – “Върховният повелител”, – която е далеч по-интересна, експлозивна и с шеметно действие от първите две части, взети заедно (ревю другата седмица). Не мога да преценя дали е търсен ефект, но според мен две книги са твърде проточено встъпление към истинската история, която Канаван иска да разкаже. По подобен начин Абъркромби бе отделил цял том за навлизане в света, който описва – “Гласът на острието”, – но после в двете следващи книги – “Преди да увиснат на въжето” и “Последният довод на кралете” наваксва доволно и предоволно.

   От друга страна, Сония доста напомня на Шалан от “Пътят на кралете” на Брандън Сандерсън – трудолюбива, скромна и готова на всичко, за да опази достойнството и да постигне целите си. В отделни моменти само пасивността й става дразнеща – като героиня от латиноамериканска сапунка, ощетена от съдбата. Все пак краят на втората част компенсира всичките й проблеми и грижи в едно нелеко предизвикателство.