Харуки Мураками ни води на магична среща с “Кафка на плажа”

Ей, Блажев, човек, заклевам се, че спирам да ти чета ревютата преди да съм завършил някоя книга. Тъкмо я започнах и викам “я да видя какво мисли тоя пич за нея”, чета, чета и на втория абзац вече съм МАЗНО ОСПОЙЛЕН. Не за пръв път ми се случва.
Молим ти се бро, не ни разказвай неща, които стават по средата/в края на някоя книга.

Добре, че следвам безпрекословно знаците. Може да се нарекат случайности, но винаги ме водят в правилни посоки. Така през 2009 г. попаднах на статия, която споменава, че същата година е обявена за “Година на Япония и Дунавските държави”. И понеже не ми трябва много, а любопитство имам в излишък, реших да използвам възможността за културен обмен и да прочета книга на японски автор. Така попаднах на Харуки Мураками и се хвърлих в дълбокото с “Хроника на птицата с пружина”. “Кафка на плажа” е втората негова книга, която прочетох, но не и последната – станаха четири. Петата чака, за шестата (в три тома) изпаднах в истерична радост, че са я превели и издали – наскоро.
С “Кафка на плажа” Мураками въвлича читателя в тайнствения свят на котките, който всъщност е паралелен на света на хората. Сякаш в някои отношения се опитва да покаже нещата, които се случват с хората, но тук главните герои са котките. Така например сцената, където Джони Уокър изтръгва сърцата на котките и им реже главите, потресаващо ми напомня за сцената от “Хроника на птицата с пружина”, когато монголецът дере жив онзи японец. И в двете сцени се намеква за война. Все едно си на война и това оправдава жестокостите, които извършваш. Тези издевателства карат човек да превърти, да загуби контрол над съзнанието си, да се пречупи, да престане да бъде себе си. Както казва Мураками – сякаш тялото ми не ме слушаше и действаше само. Тези страници са толкова реални, сякаш всичко е пред очите ти. Рядкост е такъв писателски талант като този. Защото все пак не е визуално изкуство, но авторът успява да накара сърцето ти да бие нетипично.
“Доколко е оправдано да убиеш човек, за да спасиш животно?” – се прокрадва някъде между редовете. В случая с Наката е напълно оправдано, защото той възприема котките като личности. Те са разумни същества и Наката се държи с тях по същия начин, както и с хората – еднакво уважително и равностойно. Тази негова дарба – да говори с котките – го прави много специален от гледна точка на ролята му в романа и подходящ за идеите на автора. Наката има особено светоусещане и различна чувствителност и това не го прави глупав, както той постоянно твърди, а го поставя по-близо до тайнствата на вселената. Да, за обществото той е инвалид – не може да чете и пише и затова е непотребен, но в естествения природен свят се вписва идеално, много по-добре от всички останали хора, защото сетивата му са отворени за истинските неща в живота.
Впечатлена съм от провокацията, която Мураками хвърля в лицето на читателя, като разкрива същността на Ошима. Мислила съм по този въпрос – за сложните сексуални определения, когато се набъркат в един човек. Направо си е главоблъсканица. Сега разбирам защо Ошима толкова често цитира древногръцката литература, култура и история, защо разказва за андрогините – двуполовите същества, разделени от боговете понеже заплашвали властта им.
Много често искам да препоръчам Харуки Мураками на моите приятели, но трудно се решавам. Защото се страхувам, че няма да го усетят като мен. Наскоро четох статия на критик за тази книга. Не му харесало, че в края на романа пъзела не се подрежда. Бих казала, че най-основното за Мураками не е разбрал. И то е, че светът не е перфектен и логичен пъзел, както всички си мислим. Има много, твърде много неща, които не знаем, но самонадеяно си вярваме, че абсолютно всичко в прозаичния си свят разбираме. Обаче Мураками отваря третото измерение, за да ни покаже частица от него и да докаже, че светът е много по-интересен и вълнуващ, отколкото си го представяме. И кой казва, че логика трябва да има навсякъде? Просто нейният антипод не е толкова силен, колкото в света на Мураками, та да го приемем за нещо нормално. Както казва един от героите в тази книга – глупаво е да мислиш, че има само две измерения. Беше нещо в този смисъл.
“Кафка на плажа” е произведението на Мураками, в което той излага целия си светоглед. Книга – силно наситена с теми и послания. Но той е толкова ненатрапчив, че предпочита да дава насоки, но не и да налага мнение. Мураками прави нещо, което досега не съм срещала – превръща читателя в съавтор. Не мисля, че при него изобщо могат да се вкарват стандартни тълкувателни модели като “намерението на автора”. Той просто предлага букет от възможности, отворени врати, през които читателят да мине в зависимост от собственото си светоусещане. Може би това е една от причините да бъде толкова четен в Япония и по света. И да не забравяме успешния начин, по който превръща баналната реалност във вълшебен свят. В романа идеите са като камъчета хвърлени в езеро – бързо потъват, а водата се успокоява. Не са развити, а нахвърляни за този, който иска да мисли върху тях.