Днес трябваше да пиша за новата книга на “Изток-Запад” и “МАК” –“Химн” на Айн Ранд, но една тъжна находка промени намеренията ми. Утре ще четете как имагинерното колективистично общество смазва индивида. Днес ще ви кажа как реалното общество около нас решава, че книгите са за боклука.
Да, намерих тези три книги върху една кофа за боклук. Наредениедна върху друга, те стояха гротескно стихнали, сякаш нахвърляни трупове един върху друг в общ гроб. Книгите не заслужават да се редят легнали. Те трябва да са изправени една до друга, в стройни редици. Живи.
Дотам ли я докарахме? Знам, че хиляди книги се изхвърлят на вторични суровини за жълти стотинки. Не е водещо желанието за печалба. Просто за мнозина книгите пречат. Те са излишно наследство от предишни поколения. Тези трите сигурно са били заклеймени като “комунистически” според годините им на издаване (1971, 1972, 1983). Но не са – това са три класики, издадени с хубави, твърди корици, без излишна пазарноориентирана шарения по тях.
И трите са по-стари от мен, а две от тях с доста. Не ще да са четени доста, напълно запазени са. Не знам каква е била съдбата им, едва ли ще науча.
Знам едно. Мястото им не е върху кофата за боклук. Нито в нея. Мястото им е в библиотека. И в ръце и пред очи. Ако има ум и сърце, които да ги оценят.
Преди седмица приютихме у дома две изхвърлени кученца, на които не съумяхме да намерим стопани. Сега обаче намерих книги-сирачета, които са попаднали на точното място. При мен, в моята библиотека, която ще стане дом за тях.
Ще ги прочета скоро. Сигурно има причина точно аз да ги намеря.
А този, който ги е изхвърлил… съжалявам те.
Чувала съм, че антикварите изкупуват книги от пунктовете за вторични суровини, където някой ги предава като хартия.
За мен да си купя книга от антиквар е все едно да я спася. Така една влажна зима видях най-любимия ми роман в стихове – “Евгений Онегин”, същото онова издание с твърди корици, дебели бели листи и красиви илюстрации, което четох като ученичка и си мечтаех да имам. Мечтата ми се сбъдна, а усещането беше невероятно, защото подслоних една прекрасна книга.
И сега, като изляза по улиците, има един антиквар, когото никога не подминавам, защото има навика да ми намира това, което искам, без да ми е обещавал. А понякога купувам нещо отдавна искано и почти забравено.
И ще подчертая, че предпочитам старите издания на книгите, пред новите. Защото са с много по-добра редакция и корекция и наистина си заслужават.
И си напълно права в това си предпочитание, но проблемът според мен там е в хартията – тя е изсъхнала и разпадаща се, на мен лично ми е крайно неприятно да чета книги и с лош печат или петна по страниците. Но е факт, че някога по една книга са работили много хора, които са били безукорни специалисти, докато в днешно време нещата са много различни.
Но има книги, които просто не се преиздават и няма друг начин. Пример – “Не оставяй аспидистрата на увехне” на Джордж Оруел. Четох я в гимназията и от тогава все я търся да я купя – сигурно над 10 години. Колко съм се увъртала в подлеза на СУ, когато антикварната книжарница беше там и нямаше строеж на метро, но я нямаше. Изданието беше от 1993 г. и все още само то може да се намери. Един ден случайно я видях при моя любим антиквар в малкия ни град.
Да не говорим за “Сто години самота” на Маркес, по която ме подлудиха приятелките. Издирването по антикварни книжарници в София се оказа безполезно, а намирането и – крайно нелепо. Случайно я видях в библиотеката на дядо ми. Щях да падна. Съдба – писано ми било да я намеря. Друг въпрос е, че не ме впечатли особено.
Мисълта ми е, че за да продължат да се четат някои книги, трябва да ги има или в библиотеките, или при антикварите. А аз страдам от лудата необходимост да притежавам книги, а не да ги вземам назаем.