В тази книга ще срещнете много разбъркани истории без увод, изложение и заключение, често пъти само някакви наброски, регистрирани изблици на радост, или пък песимистични страници, породени от тъга, самота и мъка, внезапно хрумнали сравнения, образи и неочаквани поанти, далечни спомени от някакво начало…

Ozone.bg

Ozone.bg

    Не бях чувал името на Кольо Николов преди излизането на тази книга – един от тези пропуски, които сигурно трябва да премълча, но какъв е смисълът. Бил е от големите млади надежди преди моето раждане, когато неговият стил на “инфантилна проза” е определен като течение в българската литература, което увлича ред други творци, но след бягството му в Америка изчезва от хоризонта. Но не спира да пише. Този мащабен сборник, наречен забавно “Котаракът на Рей Бредбъри”, започва там, където за мнозина животът е свършил – когато на шейсет се мести с жена си и сина си в Лос Анджелис, за да даде шанс на момчето да пробие като актьор.

Аз продавах в бензиностанции, аптеки, магазини за алкохол и бакалници в Америка и се успокоявах, като си казвах, че е по-добре да си американски квартален бакалин, отколкото български квартален писател.

  И започва да разказва сладкодумно за този град и своето маргинално присъствие в него – защото, за разлика от толкова други имигрантски книги, тази не е за преуспяване, а за живот като всеки друг, като на почти всички други. Николов е симпатично откровен, самоироничен и отворен за всичко, което му се случва, още в началото ме разсмя от сърце с история как се опитва да прави бизнес със сциентолозите – само за да разбере, че те правят своя бизнес със света и не очакват да плащат за нещичко. Сетне описва какво е да си касиер в близост до звездите по троторара: “трака на касата, прибира парите, връща рестото, обработва кредитни и дебитни карти, пълни торби, подава ги на клиентите, ако не са си ги поели вече сами, и толкова”. Но при Николов никога не е просто “толкова” – той не само гледа, той вижда и своите клиенти, и своите колеги, и с широка усмивка разказва за тези истински хора, които толкова приличат на измислени литературни герои по своя колорит. Или просто талантът на писателя ги оживява така, сякаш излизат от книга, за което говорят и често пришиваните им прозвища по тия страници, а и съдбата им извън магазина, която често е трагикомична. А пак тук ще научите защо Пушин е извънземен и ще се подготвите за пришествието на колоритните му съседи семейство Краснополски и други руснаци в друг цикъл от разкази по-късно в сборника, които се отличават с много смях и абсурдни ситуации.

…на този свят, да се чудиш, но има и хора, които не откачат.

     По-късно, когато работи в бензиностанция на удобно място, описва как в нея влизат какви ли не знаменитости, вършейки твърдо незнаменити дейности – като да зареждат гориво, да си купуват цигари (няма алкохол, за съжаление на Матю Пери, казва Кольо Николов), да разглеждат списанията, търсейки понякога какво пише за тях (без да се съобразяват с надписа, сложен от собственика Али Баба: “Списанията са за купуване, не за четене!”), а тези забавни редове се вмрачават, когато се стига и до някои сцени от нощните смени: “Убиха Санта”, проронва той, макар по-късно да се отрича от тази смърт. “Американска е нощта”, както сам авторът казва на една продавачка. Защото начесто двама велики автори бдят над текста му – Скот Фицджералд и Рей Бредбъри, с когото сам Николов става приятел, гостува в дома му неведнъж, а страниците, в които пише за смъртта на съпругата му и собствената му кончина, бяха сред най-въздействащите, поне за мен.

Върнах се в Америка, за да установя, че сега пък интернетът убивал късия разказ.
Все някой някого убива в Америка!

    По някое време се появяват и Селинджър, Сароян, Вонегът и още няколко литературни светивла. Писмата, които Кольо Николов разменя с тях, се прехвърлят през няколко истории – и ръце, а най-силно впечатление ми направи откровеността на Кърт, който му пише без заобикалки:

Сега е невъзможно да се живее от писане на разкази, след като повечето от големите богати списания бяха убити от телевизията преди двайсет години. Без значение е колко хубави са твоите разкази – почти няма вече кой да ги отпечата и плати. Прочетох само два от тях. Ще ги върна всичките, когато ги прочета докрай. Бизнесът с книгите е също така лош. Най-хубавите заглавия обикновено не печелят нищо. Има приблизително, по всяко дадено време, не повече от 300 души в цялата страна, които живеят като писатели на свободна практика. Америка има повече адмирали на активна служба, отколкото писатели…

   Редом с основното – “работните” разкази, стоят и много хубави истории от блока, в който живее, и живота около неговия басейн, има прекрасни “котешки” истории, за сина му Ник и безбройните раздадени негови снимки и информация, а в едни тави се пекат една след друга баници, с които той гощава хората около му. Начесто мисълта на Николов го отнася обратно в България, където описва онзи изчезнал социалистически свят и хаотинчните години непосредствено след него, сред който се отличава фигурата на друг негов приятел – Радой Ралин (да си приятел с Бребдъри и Ралин, това май си е успешен живот, а?). А в края вече става наистина трудно, там Николов е оставил най-тежките разкази, изпълнени с болка и загуба – както на негови близки, така и на история как къщата на Бредбъри, един от Великите, творили някога, бива безмилостно разрушена от предприемчив архитект.

   “Котаракът на Рей Бредбъри” примамва с лекотата, с която се понасят историите на писателя – и макар да си планирах да чета по няколко дневно и да проточа, колкото е нужно, не успях. Кольо Николов те повлича със себе си и в плиткото, и в дълбокото, защото няма ясни разграничения кога каква история ще дойде, както и в живота, и тук влизаш в този свят и трябва да приемаш поред това, което идва. За мен Америка е истории, а тук срещнах някои от най-забавните, негероични, непресторени и негримирани истории, в които универсалните човешки драми се развиват там, където ни се струва, че всичко е бляскаво, лековато и богаташко. Не е.

Сподели:

Facebook Twitter Email