Затова нека се ограничим само с твърдението, че Анкх-Морпорк е пълен с живот като парче старо сирене на припек в горещ ден, гръмогласен като псувня насред катедрала, лъскав като смазан нож, пъстър като натъртено място и гъмжащ от шетня, предприемчивост и блъсканица като умряло куче върху мравуняк.
Сега видях, че съм писал ревю за „Морт“ буквално на петия ден от създаването на блога, доста вода се е изтекла оттогава (ако не е вода от Анкх, де, по-долу пише защо). И направо съм преразказал сюжета там, извинявам се на двамата и половина души, които още не са чели книгата и им предстои. Безспорно първата от поредицата, в която Смърт е централен персонаж, е силно обичана – и има защо, забавление си е от първата до последната страница.
Сега, този път, обещавам, няма да преразказвам сюжета, само ще маркирам основното, колкото да не е без хич. Морт, както е знайно, е обикновено наглед хлапе, което обаче определено не се вписва в средата си: „Нали знаеш, баба му го научи да чете. Май от туй му е прегрял мозъкът.“ Семейството му определено иска да се отърве от тая му странност и по случайна наглед приумица на Смърт момчето става негов чирак – или по-скоро на коня му Бинки, около който определено има много… хм… нечистотии за изриване. В черната къща извън времето и пространството Морт си общува със странния иконом Албърт и осиновената дъщеря на Смърт Исабел, с която не се погажда особено. Но истински забавно става, когато Смърт все пак решава да го учи на своя преважен занаят, а в един момент и му отпуска юздите и го пуска да изпълнява самостоятелни вземания на души. А той на свой ред се отдава на почивка в опит да разбере хората по-добре – и открива така вечно изплъзващото му се щастие на най-неочаквано място. А доста по-очаквано Морт оплесква работите и светът се обърква.
И така Морт стигна до Анкх, най-великата сред реките. Дори преди навлизането си в града тя се влачеше, натежала от тинята на равнините, а при навлизането ѝ в „Сенките“ дори заклет агностик би успял спокойно да ходи по водите ѝ. Не е лесно да се удавиш в Анкх, затова пък можеш да се задушиш.
Сега, години по-късно, разбирам, че това не е книга как Морт става Смърт – не, това е книга как Смърт опознава човешкото и разбира, че все пак има някакъв чар в цялата тая работа. На пръв поглед той се отстранява от сюжета и оставя на Морт да се оправя с кашата, която забърка, но ако погледнем трезво – което може би не е оптималният начин да гледаме към книгите от Света на Диска, но нейсе, – светът щеше да си се оправи и сам със случилото се историческо недоразумение. Излизането в отпуска на Смърт го разбирам по-добре сега, дори и заклет работохолик може да се скатае за малко, особено ако си намери друго занимание, което го удовлетворява. Пък когато трябва, ще се върне. И ще спаси света с всичките му новопоявили се кривини (опа, пак ли издадох нещо? :)).
