700-странична постапокалиптична тухла от автора на „Рога“? О, да! Ден след като тази твърда корица ми напълни ръцете, очите и душата, се зачетох и нямаше отлепяне, а предни дни директно заседнах под нощната лампа и откарах до среднощ, докато свърши. И дни по-късно все още витая из нея, из тия изпепелени простори, нарядко прокъсани от оцеляла зеленина, от парче минало, което отминава. Джо Хил се е развихрил тук, но всъщност романът е всъщност доста камерен, сведен до няколко герои, които през по-голямата част от книгата обитават лагер на оцелели, всячески криейки се от лицето на земята. Защото освен убийствения огнен вирус, са се развихрили и човешките демони, а те са по-страховити.
„Пожарникаря“ е роман за зачеването, износването и раждането на един нов, различен свят. Около година отстояние от първата до последната страница, но година, която променя всичко за Харпър – от медицинска сестра в претоварена болница, под постоянна заплаха да се зарази с Draco incendia trychophyton, наричана простичко драконова люспа, до отчаяното ѝ бягство през изкорубения свят към надеждата. А надеждата – това е, което не бива да се отнема на човека, нали?
Дори едно парче сушено месо да оцелее от пламъците, веднага ще се тълпим, за да го получим. Ще се бием за него и ще продадем най-ароматните му парченца на богатите и наивните. Смяташ, че е настъпил Краят на времето, защото сме заобиколени от смърт и руини. Сестра Уилоус, не знаеш ли? Смъртта и разрухата са предпочитаната екосистема на човешките същества. Не си ли чела за бактериите, които живеят във вулканите, в самата вряща скала? Това сме ние. Човечеството е бацил, който процъфтява на самия ръб на катастрофата.
Знам какво ще питате – прилича ли на романите на Стивън Кинг? Прилича, да. И не. Всъщност човекът, чието прозвище носи романът, остана енигма от началото до края, дори Хил да открехва вратата към неговото минало на няколко места. Пожарникаря е символ – той е фениксът, който винаги възкръсва от пепелищата и показва, че нищо не е приключило. Дори в свят, който гори неудържимо и в който адът, това е всеки отделен човек.
Заразата е дошла отнякъде и се предава неясно как. Покрива тялото на болния с красиви черно-златисти люспи. С нея се живее – до момента, в който вече не се. Легендарните спонтанни самозапалвания са реалност, която може да се развихри по всяко време. Светът не е готов за такава пандемия, както не е готов и за каквато и да е, ако трябва да сме честни – нито в литературата, нито в реалността. И рухва.
Хил следва медицинската сестра Харпър, която тъкмо е разбрала, че е бременна, а успоредно и открива първия знак, че е станала преносител на драконовата люспа. След щедро обрисувано разпадане на връзката ѝ с бащата тя е спасена и отива в лагер под закрилата на Пожарникаря – човек, който се е научил да контролира своята болест и дори да я използва. В лагера Харпър открива дом и възможност за ново начало, дори шанс да роди и да отгледа детето си.
Но всяка утопия лесно се превръща в антиутопия. И точно тук Джо Хил начева истинския си роман – защото „Пожарникаря“ е роман не за опожарения свят, в който здравите се фашизират и избиват болните (макар че и това го има доволно), а е роман за малка група от хора, които са лесно податливи на контрол. И когато властта е добронамерена и умерена, всички благоденстват. Когато обаче тази власт е слаба и параноична, се раждат кошмарите. Това пречупване на социума, постепенното му подчиняване на злото и насилието, е сърцевината на романа – колко лесно добри хора стават палачи, тема на много велики книги, е разгледана и тук.
„Пожарникаря“ тече леко и плавно, а тук-таме действието светкавично се забързва и се разгаря като горски пожар. Има си типичното Кингово противопоставяне на едно абсолютно добро и едно абсолютно зло, както и герои, които се лутат между двете крайности, потъват – и изплуват обратно, получавайки втори шанс. Краят ми хареса, очакван беше до голяма степен, но няма да ви споделя, разбира се. Научната страна на болестта беше добре обоснована, хареса ми теорията, че същата драконова люспа е избила и динозаврите, а и е отговорна за другите масови измирания в историята, не толкова популярни. Трактовката на симбиозата ѝ с гостоприемника също си я бива. Изобщо едно мащабно огнено удоволствие.
Изрично искам да поздравя изд. „Ибис“ не само за смелата селекция и чудесното качество на книжното тяло, но и за умерената цена, вярвам, че този роман ще прокара пътя на Джо Хил у нас и ще му се радваме и занапред.
А, и да поздравя Живко Петров, че най-сетне се научи да рисува огън :Р На преводача Коста Сивов още му се сърдя, че скри от мен, че превежда това удоволствие. Не може така!
От същия автор
От същите жанрове
