Тогава разбрах, че в часове на изпитание човек е нещо повече от самия себе си, той представлява нещо повече от собствената си личност. В часовете, когато става дума за неговите корени, той става сумата от наследени или придобити опити, съвкупност от взаимно преплетени съдби, подземна мрежа от приятелства и завети, става съвест.

Ozone.bg

Ozone.bg

 Няма да забравя “Нощта” на Ели Визел, която четох някъде из студентските години, този мощен, прям, оголен до кост вик на болка из дълбините на човешкото страдание. “Просякът от Йерусалим” се родее с нея, но по силно интелектуален начин, един натоварен с традиция и митове вик на гордост и тъга, произхождащ от една от ключовите години на миналия век – 1968, когато целият свят клокочи. Визел разказва витиевата приказка, която едновременно обхваща хилядолетия и се сбира в една нощ, която постоянно прелива между митология, вяра и почти реалност, вплитайки ги във възел, който никой завоевател не може да разсече.

Йерусалим: откритото и тайното лице, кръвта и мъзгата на всичко това, което ни кара да живеем или да се откажем от живота. Искрицата, проблясваща в мрака, шепотът, прокрадващ се сред веселите и радостни възгласи. За изгнаниците той е молитва. За всички останали – обещание. Йерусалим е град, който чудодейно превръща всеки човек в поклонник: не е възможно някой да го посети и да си тръгне от него непроменен.

  13583939  Макар кратък, това е роман за дълго четене – а за да е пълноценно, човек трябва да е бил потопен в тази култура, ако не и да принадлежи на нея. Еврейски, толкова еврейски – от всеки ред лъха дълбината на предавана стотици поколения култура, всеки миг действието в настоящето внезапно пропада под кухата си повърхност и се спуска из пещерите на библейските предания, които този народ си предава и с кръвта, и с книгите си. Визел на пръв поглед се опитва да се потопи като външен в трескавата емоционална обагреност на една от израело-арабските войни в периода, да покаже жизнения дух на новата нация, претендираща да се е върнала там, където ѝ е мястото, обещано от техния бог. Но като оцеленец от лагерите той няма как да не вплете в своя разказ и мрачни картини от миналото – за пеещи мъртъвци край прясно изкопания си гроб или за уплашената жена в нощта, от която се иска да стане Юда. В настоящето също е нощ, една война е спечелена, но не от главния герой в книгата, който захвърля пушката си в мига, в който трябва да я ползва, той не е себе си, той е друг, когото всъщност казва, че търси, търсенето на този другия/себе си пронизва целия роман, в който войната е празник, тържество на живота срещу постоянните претенции на смъртта.

Ако победителите не си приличат, то победените навсякъде имат един и същ мрачен поглед на подгонено животно, една и съща умоляваща усмивка.

 134938  Не мисля, че разбрах или че мога да разбера “Просякът в Йерусалим” в същината му, прочетох думите му, съчувствах на жената с красиво име Малка, търсех героичността с Давид, очаквах да разбера кой е Катриел – той самият или някой друг, да опозная просяците, които населяват улиците нощем, когато градът е само техен. Ясно е – и лесно е да се каже, – че градът, самият Йерусалим е отправната точка на Визеловата картина, но тази култура, която носи толкова много векове в себе си, в която всичко подлежи на оспорване и обговаряне, слово, слово, слово, което става плът, която се изправя на свой ред срещу друга плът в поредна кървава бран в пустинята… разумът ми се противи на това, не го възприема. Разбирам книгата като емоция, като една модерна приказка от място, което е създало повече приказки от всяко друго място на планетата – но считам за сигурно, че за да се разчетат кодовете на тази книга, все пак се иска истинско познаване на еврейската култура. И може би вяра.

Сподели:

Facebook Twitter Email