Я официално че турим един надпис, че туй е блого за официализирване на северозападняшка литература, че да си знаате :) Вече съм писал за двама сътвере из нашио край – “Живак” на Димитър Живков и цела поредица гениалнусти на топ пустиняко Стоян Николов-Торлака: “Северозападен романь”, “Автономията????”, “Май ще ни бъде…”, “Аз, ваксинаторът”, “Разкази за маса”, да му го намаам я, да му го намаам. Ама съга че опитам да си приказвам повече като ората, че дама влиза в таа инак притеснителна компания. Ели Лозанова и нейното “Село на завой”, един причудлив сборник, в който общото е, че нема общо – освен езика, този пъстър, колоритен и така самобитен северозападен диалект, чрез който всяка история става смешна, а всяка изначално смешна история става страхотно забавление.

   В началото може да се зачудите, защото сборникът започва с… приказки. Които наглед всички познаваме добре, но не и в точно тези версии, преразказани са блестящо така, че ми се прииска баба ми баш така да ми ги бе думала: “Влъко и седемте яренца” (“Отворете, деца, вашта макя… съм язе”), “Мачоко с гумениците” (Ей, косачете, ако не каате на царо, че таа ливада а на маркиз Караба, ше ви праа на кайма!), “Зачмалата убавица” (А царкинчето раснало и ставало от убаво – по-убаво, джигерецо да му изидеш”), “Хендзел и Гретел” (“да ги питаш тия шашави ора отдека са изсунале тия сбръкани именя”), Пепеяшка (дето “тръпела да а газат като мост”), “Снежанка и седемте бръбиняка” (“мома като пуканка!”), “Магарешката кожа” (“Яла бе, нашио! Коя невеста сакаш, таа щи земеме с баща ти, ти избираш”). Смях голям!

   Ама после идат едни “Лакърдии”, дето са още по-смешни. Когато не са тъжни и сериозни, щото и такива има. Разказите са кратки, ударни и пълни с типичните за нашия край на България странни скици, за които ракията на събуждане не е непозната, а и през останалата част на деня не е като да не я посръбват. Кмето и попо тук са темелите на селото, около които се въртят секви, дето хич не са “вехти пияници” по собствените им протести, които се забъркват във всякакви причудливи ситуации и не излизат винаги баш с чест от тях. То они са си “кръвна група бел отел”, както се казва един от разказите, тоя бел отел, дето го дебнех в градината да узрее и с косовете се надпреварвахме да хванем нещо, преди да е заминал директно у бъчвата. Или колко точно кани вино се прави гювеч, как се коли прасе и какви важни задачи се въртят около него, а накрая и за иманярите може да научите неща, дето може и да не сте сакали да знаате. Абе – странно е това село на завой. Или както пише Лозанова в едноименния разказ: “Абе – село на завой. Кък си вечераш, току призне некой камийон през стената да пита шифьоро къде е пъто за София. Поразчистиш туглите от масата и речеш – през те таа врата, а през онаа е пъто за Видин! Село на завой – не се трае веке!”

   Пъстър сборник на безспорен талант в “Село на завой” на Ели Лозанова – защото едно е да накъдриш едни северозападни думички, друго е да ги озаптиш малко да разкажат топли, вълнуващи ни някъде издълбоко истории за хора, дето ги нема никъде по света такива. Щастлив съм, че можах да се върна за малко в света на моето детство, който бавно си отива на изчезване.

Сподели:

Facebook Twitter Email