Империята си беше империя – частта, която съблазняваше, и частта, която захапваше с челюсти като менгеме и разтърсваше някоя планета, докато шията ѝ се прекърши и тя умре.
Проблемът с изтънелия до тънка струйка поток на излизащата у нас фантастика е (спрямо пълноводната река от едно време), че се радвам като малко дете на всяко заглавие – хеле пък като е скорошен носител на “Хюго” като “Спомен, наречен империя” на Аркади Мартин, която ми се мяркаше из каталозите. И пак така чета – с едни здрави розови очила и с наивна радост, че все пак е фантастика, че все пак е бъдещето, че все пак е космосът и все пак е различна планета. А макар че с напредването на страниците видях, че книгата не е нещо особено, пак в крайна сметка оставам относително позитивно настроен към нея, просто защото ми е дала малко бягство в друг свят.
Мартин не открива топлата вода с нищичко, изключая може би причудливите до идиотизъм имена на жителите на столицата на империята Тейкскалан (ще спомена абсолютната крайност: Трийсет и шест всъдеходни коли за тундра, пред което една от главните героини Три стръка морска трева си е песен), които някак успяват да комбинират образ на кръвожадни завоеватели и отдадени на поезицята царедворци, които предпочитат да си играят с думите, не с оръжия. Към тази столица, културно средоточие, което упражнява влияние дори там, където още мъждука политическа независимост, се е отправила младата посланичка Махит Дзмаре от незначителна станция в покрайнините и малко отвъд тях на империята. В главата ѝ се намира механизъм, който постепенно слива съзнанието ѝ с това на предишния посланик, с малката уловка, че това е запис на личността му опреди петнайсет години, последния път, като се е прибрал у дома. Сега обаче е мъртъв и младата жена трябва да разбере бързо какво се е случило и как, по дяволите, се оказва сред граждански конфликт в рамките на броени дни, докато някой упорито се опитва да я убие.
Като цяло мога да оправдая, че почти нищо не се случва в тая първа част, само с това, че има и втора – “A Desolation Called Peace”. Защото този първи том на поредица, при все високото си отличие и няколкото други номинации, е твърде силно емоционално обагрена драма за дворцови интриги и бегло вникване в не чак толкова интересната култура на империята (и почти никаква информация как, аджеба, тия вторачени в пъпа си фукльовци управляват огромна по мащаб империя), която редом с изтънчеността си (и вогонската поезия) е запазила и доста варварски черти в порядките си. Идеята за предаване на паметта е интересна, но по-добре бе развита например от Джон Скалзи в трилогията му “Колапс”, “Апокалипсис” и “Емперо”, където пак женски персонаж трябваше да спасява своя свят от гибел, но не помня вече дали и там имаше модерна любовна история между представители на един пол. Докато тук залозите са доста по-ниски. С две думи – “Спомен, наречен империя” е недостойна за “Хюго”-то, но пък става за четене без големи очаквания. А може би аз нищо не отбирам, като ѝ гледам високия рейтинг в Goodreads – ама тия читатели ще да са пропуснали ония от златната ера на фантастиката, инак нямам обяснение.
Естествено, че и във „Взаимозависимостта“ на Джон Скалзи има еднополова любов. Но той поне може да го напише без да изглежда като стичаща се по стената плюнка.
Наградите от последните години са сигурен признак, че „творбата“ е с изключително ниско качество, но пък е наблъскана с уок култура. Пф…