Вижте и ревюто за новото издание на книгата, обединено с “Балканска сюита” - “Две стихии в едно”.
—————————————
НЕВЕРОЯТНО! Честно ви казвам, такава жива проза не съм чел от години, ще ме прощават знайните и незнайните наши и чужди автори, които съм минал за този период – това е несравнимо по-добро!
Но няма да венцеславя излишно. Директно качвам един страхотен откъс. Той е от разказа “Срещата”:
“Късно през нощта Водача на вълците се върна на мястото, от което през деня проучи кошарата. Приплъзна се няколко метра надолу по склона и замря. Набута в ноздрите си дим от колибата и го сравни с дневните си наблюдения. Долови покой и сън, горяща букова кора на гнил пън и още нещо − непознато, но в никакъв случай опасно. Мръдна глава настрани и пое друг мирис, гъст и плътен като пролетна кал – на стадо, на топла овча кръв. Обзе го трескаво нетърпение, но инстинктът му на опитен ловец бързо надделя. Смъкна се още няколко метра и безшумно се притаи зад заскрежен храст − внимателно и дори нежно, все едно се галеше на вълчицата си. Тихото му гърлено изръмжаване скова глутницата, после я разпръсна в обходна маневра. Сенките на вълците нашариха за кратко снега. Някой от по-младите глупаво се спъна в нещо − чу се хрускане на лед.
Водача изчака всичко да утихне и се спусна надолу към вкопаната в склона кошара. Леките му, издължени скокове дори не пропукваха крехката коричка на дебелия сняг. Отправи се към гърба на одаята тихо и безстрашно, уверен, че е срещу вятъра и няма да го усетят овчарските псета. През деня си беше подготвил план, практичен и гениален със своята простота. Стигна до следващото си укритие – купчина насечени и нахвърляни клони. Сви се до тях и замря. Превърна се в безжизнена сянка, но наситена със сетива, страст и очакване. След стотина удара на вълчото сърце се чу кучешки лай. Големият шарен пес пръв усети вълците и рипна пъргаво насреща им. Делеше ги здрав плет и кучето, повличайки след себе си и другите трима пазачи, уверено се спусна към зверовете. Шилетата се разшаваха, някои се опитаха да прескочат съседите си, сбутаха се. Като развълнувана рунтава река се изсипаха откъм навеса, устремени в страха си към другия край на заграденото, по-далече от опасността. Глутницата хитро се беше наредила в полукръг откъм долната страна на кошарата, срещуположно на Водача. Вълците един след друг се спускаха с вой към оградата и предизвикваха суматоха сред шилетата. Животинките се мятаха ту на една, ту на друга страна, а накрая се притиснаха до стената на овчарската одая.
Кучетата, напротив, въртяха все покрай оградата и заставаха там, където им се струваше, че вълците се опитват да прескочат плета и да пробият фронта на отбраната. Тази игра продължи кратко, но достатъчно − колкото Водача да излезе от привидното си вцепенение и с няколко скока да се спусне до самата кошара. Вълкът налиташе отгоре и щом се оказа на височината на прилепената към баира овчарска колиба, с един-единствен грамаден скок се метна на покрива ù. С още два прелетя покрай комина и се бухна насред шилетата. Не обърна никакво внимание на врещенето и почти човешките писъци на бъдещите си жертви, а мигом се впусна в гръб на грамадния шарен пес, предводителя на овчарските псета. Вълкът добре беше планирал нападението. През деня забеляза, че по време на играта и боричкането другите кучета не хапеха Шарения по врата. Кучето носеше нашийник с шипове, но Водача вече си бе имал работа с подобни овчарски хитрости. Повали Шарения с умение и вещина на експерт. Изненаданото куче дори не разбра откъде му се стовари грамадата мускули и челюсти, които го обърнаха по гръб и му разпориха корема. Умиращият пес нададе вой почти по вълчи, после заскимтя в агония, с което нанесе непоправими щети върху бойния дух на другарите си. Водача, използвайки объркването в редиците на другите защитници, подгони стадото към тях. Ниско приведен зад рунтавите гърбове на шилетата, той ги остави да разделят и почти да премажат кучетата, а после като сянка се стрелна в мрака и повали следващото. Усети, че гърлото е чисто и му спести мъките. Уби го бързо. В ограденото място завря и закипя от тела, които се мятаха като обезумели. Разнесе се воня на кръв и смърт. Щракаха челюсти, ранени и умиращи кучета скимтяха и квичаха нечувано и свръхестествено, все едно адски изчадия се бяха развилнели в кошарата. Вълците оттатък плета се настървиха и запратиха към небето своя накъсан, освирепял зов за плячка. Като скачаха и се блъскаха в оградата, те всячески допринасяха за пълното объркване и врява. Последното куче бе застигнато току пред вратника на колибата. Псето думкаше и плачеше с глас, очаквайки помощ от хората, на които толкова вярно служи през целия си кучешки живот. Дори не се обърна с лице към връхлитащата го смърт, цялото му същество се стремеше да го чуят, да му отворят и да го спасят. С последна надежда блъскаше и дращеше по вратницата. Така и умря − като уплашено, жалко псе, изоставено от господарите си.”
Вярвам, че ви е харесало. Лично моят съвет е да си я купите – авторът си заслужава, наистина! Проблемът е, че е издадена през 2006 г. на цена 6 лв., та не знам дали може да се намери още. А и аз вече нямам бройка, защото в престъпен порив дарих моята на едно читалище.
Е наистина ли? Специално заради възторга ти си я взех, но едва издържам… Ще я дочета само защото е стотина страници, но това са си просто стилистиката и историйките на нискокачествен Елин Пелин.
Просто няма как да се съглася с теб по който и да е пункт. Подобно внушение не срещам често и държа, че Делчев е един от най-добрите ни писатели в момента.
Тази книжка я търся под дърво и камък. Не мога да я намеря даже и само за прочитане, пък камо ли за притежание. Така че Преслав веднага мога да ви
“отървя” от нея. За сетен път се убеждавам, че вкусовете на хората са различни….Е този писател Петър Делчев ми е №1 за тази година. Великолепни “Трънски разкази”, великолепна история в новелата “Гяур баир” от “Балканска сюита” /намерих само електронен вариант/.
Този откъс плава по течението на една отблъскваща ме, но силно разпространена в съвременната литература, кино и пр. идейност, тази на насилието. Колкото повече, толкова по-добре. То е вездесъщо и авторът само трябва да намери повод да го развихри. В случая – нападение на вълча глутница. Безгранична жестокост, кървища, смърт. Те са натуралистично и подробно представени, зрелищни, целият замисъл се изчерпва с тях. Злото побеждава, всеки, който му се противопоставя, е обречен на гибел. Садизмът тържествува, той е целесъобразен, всичко друго е слабост.
Трябва да си падаш мазохист, за да те привлича, а аз не си.
Нагявам се, че сборникът предлага и други, различни образци.
Краят на разказа предлага едно великолепно тържество на ненасилието, на мира в името на оцеляването. Да, има агресия в този откъс, но описана с перото на майстор.
О, радвам се, че краят на разказа е различен като внушение. Май поизбързах да съдя за цялото от един откъс. Може би е добра идея да приложите и края.
Предполагам, че ви е привлякла известна пластичност в изображението, но дори заради нея, няма да се жертвам да се мъча.
Истината е, че природата в никоя своя проява, пък била тя и на хищници, не е зла. В разказа всъщност е привнесено изчанченото разбиране на човека.
Диви, виещи, скърцащи, пулсиращи, дирещи и раздиращи, трънливи …са „Трънските разкази“ на Петър Делчев. Ужасният реализъм, примесен с иносказателността люшка читателя между обречеността на случващото се: срещу легендата, клетвата, заклинанието, магията застава вълчата природа на човека, който не е подвластен на суеверия и клетви. Защото човешкото в него е закопано дълбоко, някъде при скритото имане или нависоко, където са вълчите дири. Изключително многопластов, говорещ, цветен Петър Делчев. Излишно е да говоря за поезията в прозата му, затова как думите оцветяват пейзажа с всички цветове на азбуката. Пълният заряд на изрчението „ живееше се лесно, защото животът беше труден“, като че ли дава формулата на целия цикъл от разкази, като че ли е отправната точка към разбирането на повествованието. Няма как да е лесен за четене, няма как да не ти се иска да завиеш като вълк единак, няма как….избрал е да бъде жесток разказвач, защото „животът беше труден“
Аз съм изключително горда с трънските си корени и много се зарадвах, когато ми подариха тази книга. Започна обещаващо, с богат език, показващ, че авторът е запознат с трънските нрави и диалект. Делчев си служи удивително добре с думите и има таланта да създава невероятно живи картини и образи – това ме грабна в началото, но скоро разбрах, че с него се изчерпват добрите страни на книгата.
Самите разкази са толкова наивно написани и толкова препълнени с нелепи небивалици, че звучат по-скоро като приказки. Пример: беден овчар случайно убива свой заможен съселянин и „старейшините на селото” го „осъждат” да се ожени за вдовицата му. Знам, че ние трънчани сме малко странни хора, известни с темерудството си, но никога не сме били част от илюминатите, никога не сме имали общност от съсухрени старци, които решават съдбата на останалите. Що за небивалица, за бога? И това е едва първият разказ. Този, който почти ми хареса. На този етап си казах „човекът има различен подход, трябва просто да му дам шанс, поне езикът, който използва е що-годе автентичен.” (Казвам що-годе, защото наред с трънските думи се срещат и изрази като „чобанин”, които не са характерни за нашия край.) както и да е, ако наивността и нелепостта на разказите бяха единствените проблеми, може би все пак щях да остана с добро мнение за книгата. Все пак небивалици от този калибър показват, че човека има въображение. За нещастие, обаче, тепърва започнаха да излзизат на яве истнските недостатъци на книгата.
Тя се казва „Трънски разкази” и, честно казано, следвайки най-простата логика, очаквах да прочета нещо свързано с автентични трънски образи. Трънски герои може би? Или трънски злодеи? Все едно, очаквах нещо, което се фокусира върху трънчани. За мое огромно съжаление, още във втория разказ открих, че това няма да се случи. Явно трънският свят се е сторил твърде тесен и сив на Делчев, явно според него в този край не съществуват хора, за които си струва да се пише, защото твърде скоро започват да се появяват всякакви странни персонажи, от кол и въже, които по твърде дклиширани съдбовни стечения на обстоятелствата са се озовали в нашите диви географски ширини – Македонски комита, гонен от полицията; млад поп, избягал от богатия, но развратен живот на големия град; цяла шепа османски владетели, герои и бандити, както и момиче от странен старинен род, с червена коса (???), чиято жилка се връща назад чак до славянско време. И всички те са главните персонажи, в разкази за ТРЪНСКО.
Доста разочароващо четиво. Особено втората част, в която са представени 3 легенди, описващи величието на… османските традиции и дух. Нищо лошо естествено – обожавам различни култури и приказки за екзотични локации, ориентализмът силно ме привлича, а турската култура е наистина богата, но… защо за бога в книга наречена ТРЪНСКИ РАЗКАЗИ?! Една от легендите описва подвизите на турски герой, живял в египет. Буквално половината действие се развива в Египет… след това той отива в чифлика си в Трънско, влюбва се в̶ ̶К̶а̶с̶а̶н̶д̶р̶а̶ ̶ в най-личната селска мома, която моментално пада в краката му, но не защото той, макар доста стар е богат бей, а защото, естествено, е любовта на живота й. Нищо, че тя е горе-долу на 14 и сигурно дори не говори езика на изгората си. Предполагам той е научил български.
А да, тя май е трънчанка, но не става много ясно. Край.
Може би ще ме упрекнете и ще ме набедите за твърде взискателна. Да, такава съм. Напълно шокирана съм от боря читатели, които възхваляват тази книга и я наричат шедиовър. Някои дори беше сложил Делчев рамо до рамо с Достоевски… Може би и вие трябва да станете малко по-взискателни, към това, което четете? Делчев има талант, но тази книга е под всякаква критика.
На кратко, моята оценка е такава – това е книга, която веднага ще се хареса на любителите на турски и лартино-американски сериали, която предлага много малко (нищо?) на читателите, кото имат досадния навик да мислят.
Здравей, Anelia!
Би ли споделила автори и заглавия на съвременни български (а и не само) писатели, които харесваш и би ни препоръчала!