Афганистан, майчице моя, е онова, което не бива да вършим.

Ozone.bg

Ozone.bg

   Години изпитвах боязън да чета книгите на Светлана Алексиевич, догаждах какво море от болка са, а за това се иска смелост, която ми липсваше. Но още една безумна война започна и пожелах да видя какво са мислели хората при една друга, полузабравена, онова десетилетие на оказване на “братска помощ” на друг народ, афганистанския, което приключи и с разпадането на съветската империя, съграждането на която е настоящият кървав блян на Кремъл. “Цинковите момчета” е документалната проза, в която авторката е събрала свидетелства на войници, на медицински сестри, на майки, на всякакви хора, белязани от войната, които споделят защо са отишли, какво са видели, какво се е случило след това с тях и виждането им за света. Няма как да знаем къде минава границата между разказаното дословно от героите и художественото оформяне, най-малкото в завършека на всяка история личи умение да се прекъсне в точен момент, в множество многоточия, които отвеждат към към отчаяно търсене на смисъл в цялото безсмислие.

За загиналите не бива да се говори, защото ние сме голяма и силна армия. За неуставните отношения да не се разпростираш, защото ние сме голяма, силна и морално здрава армия. Снимките да се скъсат. Лентите да се унищожат. Ние тук не сме стреляли, не сме бомбардирали, не сме отравяли, не сме взривявали. Ние сме голяма, силна армия, най-добрата армия в света.

 5586087  История след история след история. Започващи по много различни начини, но свършващи често по сходни. Цинковите ковчези, които летят обратно към родината. Толкова различни причини да се иде на война – например едно момиче казва: ”Бях московско момиче, дето все книги четеше. Струваше ми се, че истинският живот е някъде далече. И там всичките мъже са силни, жените са красиви. Много приключения. Искаше ми се да се откъсна от скучното ежедневие”. А се оказва в реалност, в която момичетата се разпределят между офицерите, ако искат да оцелеят. Мнозина мъже, по-точно момчета – просто излъгани и стоварени там без никаква подготовка. Едно момче, разказва майка му, е подготвяно да воюва на строежа на вилата на един генерал. Повечето просто искат да припечелят, да донесат дефицитни стоки, да зарадват близките си. ”Войникът мечтаеше… Имаше три… Три войнишки мечти: да купи кърпа на майка си, на приятелката си – козметичен набор, а за себе си – плувки, тогава в Съюза нямаше плувки. Ето такава беше тази война”. Но остават излъгани – често на митницата им взимат всичко, което са помъкнали обратно. Един войник свидетелства: “Оттам докараха повече ковчези, отколкото магнетофони.” А в някои ковчези няма трупове, има наркотици и кожуси, казва друг. На убитите дори не е позволено да лежат един до друг на гробището – една майка описва как нареждането е да се разхвърлят надалеч, да не личи колко са.

Човешко право е да не убиваш. Да не се учиш да убиваш. То не е записано в нито една конституация. Войната е свят, а не събитие…

  30811890._SX318_ Дори не ми се пише ни дума за свидетелствата какво е било в Афганистан. Твърде чудовищно е. И всички оцелели го носят обратно със себе си – жертви на посттравматичния синдром, който тогава нито има кой да идентифицира, нито да лекува. А някои смятат и години по-късно, че това е било за доброто на младите, че им е помогнало да пораснат. И след оттеглянето става още по-страшно, защото, както винаги, някой друг е виновен:

Кой ви е казал, че сме изгубили войната там? Тук, у дома, я загубихме. В Съюза. А колко красиво можеше да се завърнем… Обгорели, опърлени…

53400109._SY475_  Много силни са и последните осемдесетина страници, които предават свидетелствата как Светлана Алексиевич и “Цинковите момчета” са били съдена през годините, включително от хора, включени в книгата, които с времето са започнали да виждат другояче миналото и какво са мислели тогава. Какъв дирижиран хор от оплюване, от отричане, от желание да бъде представена и тази война като славно дело, да се отрече, че е имало нещо нередно в нея. Защото: “А аз не искам да съм жертва на политическа грешка. И ще се боря за това. Ако ще светът да се преобърне, но това няма как да се върне – в земята лежат герои. Герои!” Алексиевич пише с болка отново за същите тези хора, чиято горест вече е съпреживяла, като е записвала историите им: “Свободата не им е необходима, те не знаят какво да правят с нея… Ние сме роби, ние сме романтици на робството.” В крайна сметка тя наистина е извършила най-непростимия грях. Премахнала е илюзиите, а мнозина са имали само това:

Народът е унижен, беден. А до неотдавна бяхме велика държава. Може и да не сме били, но сами се считахме за велика страна. Заради ракетите, танковете, атомните бомби. И вярвахме, че живеем в най-добрата, най-справедливата държава. А вие ни казвате, че сме живели в друга – страшна и кървава. Кой ще ви прости това? Настъпихте ни по най-болното място…. Няма да се справим с миналото, то ще ни се обади от бъдещето. Ще има още лъжи и още кръв. Миналото е пред нас…

  И миналото наистина е пред тях. И в нашето настояще. Знам и че най-лесният въпрос е този – кой ще е хронистът на скръбта, който ще запише спомените на същите тези войници, които сега са в Украйна, и на майките на тези, които не ще се върнат?
Сподели:

Facebook Twitter Email