Югославия, моя страна отминала

Поръчай с безплатна доставка.

   Тези истории от тази агонизираща Югославия и раните, които още не са излекувани. Веднага в главата ми идват “Предателства” на Йосип Новакович и “Пътят към Аляска” на Бора Чосич (мислехте, че ще започна с “Аз още броя дните” на Георги Бърдаров, знам), които пренасят в не толкова далечното минало, но в толкова непонятното братско заколение. И “Югославия, моя страна” човърка тази рана, в това неизкупено страдание, в липсата на прошка и разбиране какво, защо и как се случи. През погледа на едно момче, което не пораства, миналото и бъдещето изглеждат като едно и също – само в едното войната е наяве, а в другото – е лична и отвътре. Макар че ако всички още воюват отвътре, войната свършила ли е?

  Владан е момче, чийто живот се срутва заедно с родината му – голямата, многоезичната и мирната. В един ден баща му, сръбски офицер от Югославската народна армия, заминава “на терен” – и не се връща. А семейството му поема на тъговно пътешествие из страната в търсене на сигурност и закрила. Бащата се обажда, обещава, че скоро всичко ще свърши, но майката на Владан вече знае истината – неговата истинска невеста е армията, а това, което върши там, го отчуждава и от всичко човешко. И когато съобщава на детето, че баща му е загинал, те получават шанс да започнат на чисто – точно както всяка от държавите от някогашното цяло получава това. Счупени, ранени, уплашени и едновременно с това заканителни към околните. И криещи, че се усещат части от едно цяло, което вече го няма.

  Години по-късно порасналият Братан научава, че баща му не само не е мъртъв, но е и един от военнопрестъпниците, заплашени от съда в Хага. И поема на тягостно пътешествие да го открие и да му поиска сметка – без сам да знае за какво. И в това дирене връща времето назад, за себе си и за страната си.

  “Югославия, моя страна” е лична и минорна, тягостна и умозрителна история. Окованият в един отдавна отминал ден на безгрижие Братан не е герой и не е човекът, който ще се изправи срещу миналото. Години той е живуркал в дребен бунт срещу майка си и нейния избор да продължи напред, срещнал е и момиче, с което може да гради, но върху какво – той основа няма. И тази възможност да получи отговори – и може би да даде прошка, е последният му шанс. Също както е на баща му.

   ”Балканите произвеждат повече история, отколкото могат да консумират”, е казал недолюбваният у нас Чърчил. А бившата Югославия си произведе толкова в себеразрушителните си конфликти, че ще захранват литературата ѝ за векове напред. И може би, само може би тези югославски истории  помогат малко за прошката и изкуплението, за заравянето и забравянето.