Вземи с безплатна доставка!  ”За Китай” на Хенри Кисинджър е прекрасен пример как историята се пише от победителите. Бившият държавен секретар на САЩ може да си позволи да напише подобна книга, в която, както казва един приятел, да казва едно, за да скрие три други неща. Ясно е, че неговите и подобните книги трябва да се четат с едно голямо наум, както примерно четох “Строго секретно” -  спомените на съветския посланик в САЩ Анатолий Добринин, или пък шесттомните мемоари на Чърчил.

  2011-06-05.HenryKissingerOnChina-259x400 Настоящата книга е наистина посветена само и единствено на Китай, нарядко в полезрението влизат други държави от Азия – разбира се, двете Кореи, Виетнам и Индия са неизбежни, – а СССР са тотално неглижирани, Кисинджър ги изтипосва само като злите агресори от север и толкова. На вътрешните събития е отделено също пренебрежимо малко внимание, дори при може би най-важното събитие в историята на съвременен Китай Кисинджър дипломатично/лицемерно (вие изберете) се измъква по терлици с думите: “Тук не е мястото за проучване на събитията, довели до трагедията на площада “Тиенанмън”; всяка страна има различно схващане, зависещо от различните и често пъти противоречиви причини за участието си в кризата.” И тук, както и навсякъде в книгата, за автора по-важно е как това се отразява на китайско-американските дипломатически отношения.

Mao Zedong Greets Henry Kissinger

С Мао.

    В началото Кисинджър прави кратък и доста интересен, поне за мен, преглед на историята на Китай до XX век, съсредоточен не върху историческите събития през тия невъобразими хилядолетия устойчива държавност, а върху психологическата основа на империята. Той прави паралел между шаха и как неговите правила до пълна победа са отражение на западното виждане за междудържавните отношение, и играта го, която според него стои в основата на китайското мислене – търпеливо и стратегическо извъртане, като победата се кове от съвсем дребни ходове, които наглед не са решителни, но натежават в крайна сметка. Добре е описан китайският светоглед, според който всички останали народи са варвари и висшата им цел е да са по-близо до китайското съвършенство, и как тази надменност и неповратливост причиняват безброй беди в ново време – когато технологичният напредък на Запада е тотално пренебрегнат от императорите в Пекин.

 images  Има един страхотен момент, в който към края на XIX век китайците вече не могат вече да отказват да установят дипломатически отношения, каквито до момента са считали за обидни за самите тях, и създават министерство с името “Служба за генерално управление на всички нации”. Както самият Кисинджър пише: “…двусмислена фраза, оставяща отворена вратата към интерпретацията, че Китай изобщо не се ангажира в дипломация с чуждестранните варвари, а по-скоро урежда техните дела като част от мисията на своята универсална империя.”

    Сред тия страници открих неща, за които не подозирах – как във вътрешни размирици в Китай жертвите се измерват с десетки милиони, буквално аналогични на световните войни през XX век. Кисинджър пише, че между 1850 и 1873 г. в няколко огромни за европейските мащаби бунтове населението намалява от 410 на 350 милиона…

  cult.rev  Основната част на книгата е съсредоточена в последните 60 години – след завземането на властта от комунистите на Мао. Кисинджър прави ласкави портрети и на него, и на следващите държавни ръководители на Китайската народна република, а дори и за кошмарната Културна революция се опитва да бъде дипломатичен и да не я описва като чудовищно деяние, довело до смъртта на милиони. Същевременно авторът изчетква яко образа и на всички американски президенти, особено на тези, с които е работил, и ако вземете например оценките на Оливър Стоун и Питър Кузник от “Премълчаваната история на САЩ” и тези от “За Китай”, ще решите, че това са различни хора с еднакви имена. Но нейсе, имате глави на раменете, може да си прецените къде по тая ос от “Осанна” до “Разпни го!” лежи истината или поне правдоподобността.
Вземи с безплатна доставка!

   ”За Китай” според мен си има дипломатическо предназначение да внесе малко спокойствие в американско-китайските отношения, разбунени покрай кризата. За това според мен свидетелства както тона, с който се описва градацията на тези отношения в последните десетилетия, така и последните страници, на които Кисинджър развива полуутопични идеи за тихоокеански съюзи и мирен просперитет, отричайки наличието на всякаква заплаха по оста Китай-САЩ. Да, тази перспектива звучи прекрасно, но точно от американски държавен секретар ми изглежда като прах в очите.

 

Сподели:

Facebook Twitter Email