“За Китай” – от Америка с любов

   ”За Китай” на Хенри Кисинджър е прекрасен пример как историята се пише от победителите. Бившият държавен секретар на САЩ може да си позволи да напише подобна книга, в която, както казва един приятел, да казва едно, за да скрие три други неща. Ясно е, че неговите и подобните книги трябва да се четат с едно голямо наум, както примерно четох “Строго секретно” -  спомените на съветския посланик в САЩ Анатолий Добринин, или пък шесттомните мемоари на Чърчил.

   Настоящата книга е наистина посветена само и единствено на Китай, нарядко в полезрението влизат други държави от Азия – разбира се, двете Кореи, Виетнам и Индия са неизбежни, – а СССР са тотално неглижирани, Кисинджър ги изтипосва само като злите агресори от север и толкова. На вътрешните събития е отделено също пренебрежимо малко внимание, дори при може би най-важното събитие в историята на съвременен Китай Кисинджър дипломатично/лицемерно (вие изберете) се измъква по терлици с думите: “Тук не е мястото за проучване на събитията, довели до трагедията на площада “Тиенанмън”; всяка страна има различно схващане, зависещо от различните и често пъти противоречиви причини за участието си в кризата.” И тук, както и навсякъде в книгата, за автора по-важно е как това се отразява на китайско-американските дипломатически отношения.

С Мао.

    В началото Кисинджър прави кратък и доста интересен, поне за мен, преглед на историята на Китай до XX век, съсредоточен не върху историческите събития през тия невъобразими хилядолетия устойчива държавност, а върху психологическата основа на империята. Той прави паралел между шаха и как неговите правила до пълна победа са отражение на западното виждане за междудържавните отношение, и играта го, която според него стои в основата на китайското мислене – търпеливо и стратегическо извъртане, като победата се кове от съвсем дребни ходове, които наглед не са решителни, но натежават в крайна сметка. Добре е описан китайският светоглед, според който всички останали народи са варвари и висшата им цел е да са по-близо до китайското съвършенство, и как тази надменност и неповратливост причиняват безброй беди в ново време – когато технологичният напредък на Запада е тотално пренебрегнат от императорите в Пекин.

   Има един страхотен момент, в който към края на XIX век китайците вече не могат вече да отказват да установят дипломатически отношения, каквито до момента са считали за обидни за самите тях, и създават министерство с името “Служба за генерално управление на всички нации”. Както самият Кисинджър пише: “…двусмислена фраза, оставяща отворена вратата към интерпретацията, че Китай изобщо не се ангажира в дипломация с чуждестранните варвари, а по-скоро урежда техните дела като част от мисията на своята универсална империя.”

    Сред тия страници открих неща, за които не подозирах – как във вътрешни размирици в Китай жертвите се измерват с десетки милиони, буквално аналогични на световните войни през XX век. Кисинджър пише, че между 1850 и 1873 г. в няколко огромни за европейските мащаби бунтове населението намалява от 410 на 350 милиона…

    Основната част на книгата е съсредоточена в последните 60 години – след завземането на властта от комунистите на Мао. Кисинджър прави ласкави портрети и на него, и на следващите държавни ръководители на Китайската народна република, а дори и за кошмарната Културна революция се опитва да бъде дипломатичен и да не я описва като чудовищно деяние, довело до смъртта на милиони. Същевременно авторът изчетква яко образа и на всички американски президенти, особено на тези, с които е работил, и ако вземете например оценките на Оливър Стоун и Питър Кузник от “Премълчаваната история на САЩ” и тези от “За Китай”, ще решите, че това са различни хора с еднакви имена. Но нейсе, имате глави на раменете, може да си прецените къде по тая ос от “Осанна” до “Разпни го!” лежи истината или поне правдоподобността.

   ”За Китай” според мен си има дипломатическо предназначение да внесе малко спокойствие в американско-китайските отношения, разбунени покрай кризата. За това според мен свидетелства както тона, с който се описва градацията на тези отношения в последните десетилетия, така и последните страници, на които Кисинджър развива полуутопични идеи за тихоокеански съюзи и мирен просперитет, отричайки наличието на всякаква заплаха по оста Китай-САЩ. Да, тази перспектива звучи прекрасно, но точно от американски държавен секретар ми изглежда като прах в очите.