“Землемория”, иконичното фентъзи на Урсула Ле Гуин

   Аз и фентъзи, да бе, да! Ама не. “Землемория”, магично име, една вълшебница Мория… абе стари неща. Някога като малък четох части от поредицата и затова държах точно творбата на Урсула Ле Гуин да бъде изборът на литературен клуб “Книга за теб” по тема фентъзи, за да имам удобен повод да се заровя сред дебрите й. Очакваше ме и дълъг път София-Бургас-Пловдив-София, така че спокойно напреднах сериозно с нея и я довърших на следващия ден на спокойствие в Книговището ми в у дома.

   Едно признавам на авторката веднага – смелостта да изостави главния си герой, да го подложи на върховно изпитание и после да му позволи да се оттегли от света и да остане сам със себе си. Ранен, изцеден, разполовен. Безмагичен магьосник.

   Началото с “Магьосникът от Землемория” хич не предвещаваше това. Класическата приказка – обикновено козарче живее на остров Гонт, един от безбройните парчета суша сред магичната Землемория. Там, където в единия край се вият загадъчни дракони, говорещи на Истинската реч, която дава власт над света, а в другия бойни варвари почитат тъмните сили, низвергнали магията. В средата – разпокъсани царства, чакащи владетел, който да ги обедини, надзиравани от магьосническия остров Роук, където се обучават младежи с дарования в силата. Истинското име на козарчето е Гед, но то е тайна, защото знаещият го придобива власт над притежателя му. Публичното му име е Ястреба и той е предопределенда стане велик магьосник, след като мине обучение при Оджиън, който някога е говорил с една планина и предотвратил гибелно земетресение, и на самия остров Роук при повелителите на различните магически изкуства.

  Вироглавият Ястреб се забърква със сили, които не разбира и едва оцелява. Сега обаче по света се скита злокобна Сянка, която иска да го обладае и да използва магичната му мощ за зло. И само ако се изправи, срещу страховете си, Гед ще оцелее.

   В “Гробниците на Атуан” Ястреба отива сред далечните каргадски земи, за да върне ценен пръстен, който трябва да възстанови мира в Землемория. Сред гробниците той открива Тенар, предопределена да е Върховна жрица на тъмните сили, и само с нейна помощ ще успее да завърши мисията си.

   “Най-далечният бряг” запраща Ястреба, придружен от младия принц Арен, към края на Землемория – остров Селидор. Загадъчна сила отнема магьосническите умения от тези, които са ги ползвали и Върховният жрец, какъвто Гед е станал, трябва да се изправи срещу нея. В тази битка ще има и дракон на своя страна, но влизането в страната на мъртвите ще го постави пред най-страшното изпитание…

   “Техану” вече не е центрирана около Гед. Той е само сянка на себе си – загубил силата си на Селидор, търсеща само тишина и усамотение. На преден план излизат Тенар – бившата жрица на тъмните сили от Атуан – и нейната осиновена дъщеря Теру, половината лице и едната ръка на която са обезобразен. В двете жени гори огън, който ще ги поведе към нови битки със злото, когато вече няма магьосник, който да ги закриля, а само един омаломощен, смазан мъж.

    И накрая, в “Другият вятър” финалната загадка се насочва към… миналото. Във времената, когато хората и драконите са били един вид и са говорели един език. Тайната на тяхното разделяне ще предопредели и бъдещето на човешкия род, заплашен от нова война с могъщите дракони. Един крал трябва да намери сила в себе си, а магьосниците от Роук да се смирят, разбирайки, че не знаят всичко на тоя свят.

   Поредицата “Землемория” е доста разностранна. Безспорно най-силна е първата част, която има и много силно философско звучене за борбата/синтеза между светлото и тъмното в един човек. Втората част – “Гробниците на Атуан”, ми бе досадна и ми се стори просто кръпка между първата и третата,колкото да въведе Тенар като бъдещо главно действащо лице в четвъртата и петата. “Най-далечният бряг” е най-действената, с ясна загадка и пътешествие за разкриването й, с типична градация, приключения и накрая величава битка в края. След това в последните две части действието рязко се забавя, става много по-съзерцателно, много по-доминирано от женски образи… и леко безинтересно, честно казано. Краят на поредицата отведнъж стана доста сложен, с намесването на много нови действащи лица, без да е описано миналото им, с появата на загадки от нищото и решението им по странен начин. С една дума – “Другият вятър” ми се стори доста изсмукан и насилен завършек, който просто не отива на цялостната поредица.

   Да, наистина не си падам по фентъзитата и дори не съм чел Толкин, нямам и намерение да го правя. Преживях творбата на Урсула Ле Гуин до голяма степен заради простотата на историята й, малкото герои и умереното фантазиране. В крайна сметка обаче не може да се каже, че съм очарован, почти нямаше момент, в който да съм наистина погълнат от книгата и случващото се между страниците й (е, образно казано, четох петте части на електронния ми четец). Издразниха ме няколко ключови промени в превода на имена и титли в различните части.

   Далеч по-възторжени мнения може да прочетете в “Аз чета” и“Сивостен”, а едно подобно на моето в “Палатков лагер за пингвини”.