Да се пише за подобни книги не е никак лесно. Те не са центрирани около сюжет или действие, освен ако алкохолизмът на главния герой Чичото може да се характеризира като постоянно повтарящо се действие.
Това не е книга за бързо прочитане в никой случай, виновен съм в това. Това е книга за много вечери с чаша в ръка и приглушена светлина. Тишината също не е лоша добавка към “Бозайници”. Пиер Меро повежда из наситен свят, в който се разсъждава върху какви ли не теми – любов, секс, алкохол, работа, родители… какво ли няма сред престъпно малкото странички.
Няколко цитата ще кажат повече, отколкото мога да напиша в захлас:
“Пиещият се излага на показ. Алкохолът е като въшка на чело. Пиещият седи на бара, облакътен отломък от тъмната нощ. Поставил е страданието пред себе си. Играе си с него, върти го в ръце, поднася го на светлината. То му е дар. Пиещият не знае какво да го прави, затова го показва. Пиещият е професионалист в страданието, актьор в страданието и иска да бъде припознат като такъв.”
“Нощният бар е болница, пълна с жизнерадостни пациенти на системи, нощният бар е дълбоко човешки кокошарник.”
“Чакалнята на психиатъра е крайно успокояващо място. Достатъчно е да прекараш там пет минути, за да почнеш да оздравяваш.”
“Студът е изобретен от големите пиячи. Той прогонва махмурлука с един замах. Та по вечерно време започват сериозните неща, задълбоченият диалог със студа, алкохола и политиката.”
“… професията е занимание, което може да разруши половината от живота ви, че и повече…”
И това са само неща, записани напосоки. Адски смислена книга, която обаче наистина си иска време и размисъл. Обезателно ще я препрочета в по-спокойни времена.