„Бягащият човек“ досега ми убягваше, макар други от Бакмановите книги да си ми от любимите – „Гняв“, „Дългата разходка“ и „Пътна мрежа“. И дори да чета бързо всичко ново от Стивън Кинг – „Джойленд“, „Мистър Мерцедес“, „Доктор Сън“, – все пак старите му романи ми носят повече удоволствие по начин, който ми е трудно да обясня; мисля си, че това, от една страна, си е обичайното идеализиране на младите години, което така често се среща, а може би си има и основания, не мога да реша. Кинг си е Кинг, а този му ранен роман е достатъчно обсъждан и набеждаван за пророчески.
„Бягащият човек“ е стегната и бърза книга, в която има забележима градация на скоростта от началото до края си. Обърнете внимание как от пълния ступор на прегазен от живота и времето човек, зяпащ зомбиран Всеобщата телевизия, който бавно се раздвижва, решава, че има само един избор в името на живота на детето си, минава тестовете за пригодност за участник в някое от безбройните развлекателни предавания (книгата е издадена преди 33 години, не забравяйте това!) и се затичва, гонен по петите от глутница убийци… всичко това е с постепенно усилващо се темпо, за да се стигне до полета в края. По познат на съвремието маниер на публиката е представен изкривен образ на него и семейството му – обрисуван като кръвожадно чудовище, той е плашилото, което е нужно, за да бъде държано обществото покорно под желязната хватка на тоталитарната власт. Кинг вкарва силни социални мотиви, върху сходен сюжет се градят толкова много от популярните антиутопии като „Игрите на глада“ например. Жертвата, преследвана от всемогъщи хищници, винаги привлича симпатии и може да открие съюзници сред угнетените.
Лудешкият край на книгата е достатъчно добре познат, всеки може да прецени за себе си прогностичната мощ на литературата. За мен „Бягащият човек“ е наистина една от ония важни и знакови книги, които надникват в бъдещето и дават възможност да се предугади кошмара, преди да е настъпил – също като „1984“ на Оруел. Реалити форматите ще се ожесточават, това е ясно, и едва ли ще убегнем и сходни на описаните в книгата в идните десетилетия – вероятно с осъдени престъпници, но все пак кръвта е неизбежна. Как иначе да задържиш вниманието на тълпата, която иска все повече и повече тръпка?!
