Човек срещу природата – но и срещу себе си

Аз съм последният човек, Чарли!

   Досега с Пол Теру се бяхме срещали само в „Улица „Полумесец“, но тя не ми помогна с нищичко за книгата, която ме очакваше. „Брегът на москитите“ ми направи впечатление още с излизането си заради връзките с „Повелителят на мухите“ на Голдинг, но сега, няколко дни след като я прочетох – трябваше ми време да я осмисля – си мисля, че това не е точната връзка. Да, и тук има отхвърляне на цивилизацията и извеждане на физическото оцеляване на преден план, и тук има отричане на света и връщане в лоното на майката природа, но много повече това е книга за човешкия дух. Но за разлика от много други, в тази Теру показва не само какви чудеса може да съгради този дух при пълно отдаване на някоя идея, но и как може да затъне в плашещо безумие, от което излизане няма.

   Вярата е да приемаш за вярно нещо, което знаеш, че не е истина.

    Ал Фокс е пределно интересен герой – изобретател и особняк, той е способен с часове да пророкува близкия края на САЩ. Гневът му се провокира от евтините вносни стоки, от желанието на хората да ги купуват, да олекотяват живота си, да бягат от принудата сами да произвеждат всичко, от което имат нужда. Ал е единак, при това гениален единак – още по първите страници Теруи ни запознава с негова чудновата машинария, която може да произвежда лед по почти чудодеен начин. Точно тази машина става катализатор на неговото окончателно решение да се махне от цивилизацията – той е убеден, че светът в този си вид е обречен и че само тези, които умеят да оцеляват сред дивата природа, ще оцелеят.

Ядем, когато не сме гладни, пием, когато не сме жадни, купуваме ненужни вещи и изхвърляме все полезни неща. Не продавай на човек каквото иска, продавай му каквото не иска. Прави се, че има осем крака, два стомаха и пари, които трябва да изхарчи. Това не е липса на логика, това е злодеяние.

  Ал и семейството ми поемат към Брегът на москитите (наречен на местно племе) в Хондурас, откъдето започва същинската част на романа. Ал прилича на пламенен християнски мисионер, само че вярата, която разпространява, е в науката и в човешкия дух. Той успява да облагороди къс земя, където изгражда гигантска версия на машината си за лед – тази налудничава и абсурдна за горещата джунгла гротеска става център на абсурдизма – около нея и произвежданият лед се зареждат една след друга чалнати експедиции. Изобретателят малко по малко започва да губи здравия си разум, дори убедено започва да обявава Америка за унищожена, а заедно с нея – и светът. Фокусът му се стеснява – той вярва в облагородяването на местното население, в съграждането на цивилизация в джунглата, в хитроумното използване на боклуците, които реката влачи. Но проблемите идват един след друг – и веднъж отприщено, отричането на реалността може да отведе Ал и семейството му само към дъното, към чистото, оголено от какъвто и да е чар оцеляване ден за ден.

Природата ти праща най-напред пожар, после се мъчи да те умори от глад, след това да те удави и те кара да прекопаваш градината си с пръчка като дивак. Това изненадва и плаши, че нещо ще се обърка. А страхът кара хората да откачат на тема религия, вместо да стават избретатели.

  Теру проследява полудяването на един изключително умен човек с клинична прецизност. Раказът тече през очите на единия му син, който се бори да запази своя здрав разум. Той и другите деца наоколо намират спасение от проповедите на Ал, като изграждат свое кътче, където са свободни – използват природата като местните, не се опитват да я променят, а да нагодят себе си. Очакването ми този лагер да прерасне в основа на бунт срещу тиранията на полудяващия баща не се оправда, Теру е оставил за доста по-късно и при доста по-страховити обстоятелства обръщането на синовете срещу бащата.

Светът е напълно скапан. Хората са лоши, те са жестоки и са измамници, които винаги се представят за такива, каквито не са. Хората са слабаци. Използвачи. Някое мръсно човече, което вижда бог в змията, или дявола в гръмотевицата, може да те вземе пленник, като насочи в теб пистолета си. Ако дадеш на някого и най-малкия шанс, той ще те превърне в роб и ще те засипва с възможно най-ужасните лъжи.

  „Брегът на москитите“ е обратното на приключенска книга, обратното на умерено расисткото послание на любими в детството книги като „Стас и Нели“ на Сенкевич – че белият човек може и е длъжен да властва над цветнокожите, да ги води и по възможност, започвайки от нулата, да събере армия, докато опазва живота на любимата си. Тук белият човек е натрапник, който отказва да се съобрази с порядките на местното население – и макар през по-голяма част от книгата да успява да ги убеждава да му сътрудничат, той губи войната със самия себе си. И поставя на карта живота на жена си и децата си. Което, съгласете се, не е най-добрият начин да ги спаси от края на света.

   Прекрасен роман със съвременно звучене, изобщо не личи, че е написан преди над 30 години. Пол Теру е уловил крайността, до която може да отведе човешката надменност, дори да е подплатена с блестящ ум и чудовищна неуморност. Познавам неколцина души, които могат да съградят рай в пустинята – възхищавам им се безмерно. И знам, че те не са Ал Фокс и дори да могат, няма да тръгнат срещу света, освен ако наистина, ама наистина не се налага. Тогава вече биха били герои на Айн Ранд – които постигат всичко, което поискат, защото такава е волята им. Теру оценява според мен по-добре човешката природа, макар картината, която рисува, да не е толкова привлекателна и суетна.

  Книгата ми бе силно препоръчана от Марио Йорданов, вижте и неговото ревю в „още един блог за книги“.