Брит-Мари беше тук – и всичко вече е по-хубаво

– Шит, МЪРТВА ли си? – пита някой нетърпеливо.
Брит-Мари смята, че е крайно неучтиво да те прекъснат насред смъртта ти. Особено с такъв отвратителен избор на думи. Определено има множество добри алтернативи на „шит“, в случай че непременно трябва да изразиш подобно чувство.

    Този Фредрик Бакман. Може би след Карлос Руис Сафон е първият автор, когото виждам да завладява с такава скорост читателите. И има защо. Още си спомням ясно въодушевлението, което ме бе обзело, докато четях некоригирания вариант на „Човек на име Уве“ на четеца си в един автобус, пътуващ от София към Видин. Пиарката на „Сиела“ ми бе пратила книгата на файл, казвайки ми, че е като „Стогодишният старец, който скочи през прозореца и изчезна“ на Юнас Юнасон, която много ми бе харесала. Не беше права, не приличаше хич, но беше не по-малко чудесна. И не съм и помислял, че ще имам възможност да работя по следващите книги на автора в България. Но ей на – случи се. Миналата есен излезе „Баба праща поздрави и се извинява“, която лично на мен не ми хареса толкова, колкото „Уве“, но направи истински фурор, затова и леко взехме решение да преведем и „Брит-Мари беше тук“.

  Сега, признавам си, бях скептичен. „Уве“ ми допадна с черния си хумор, с мизантропията на главния герой, с шегите с модерния свят и неговите условности. „Баба“-та беше много по-лична, топла и някак си инфантилна книга, затова и имах очакване, че „Брит-Мари“ ще задълбае още в тази посока, защото, харесва ли ми, или не, повечето от читателите харесват и очакват именно това. Макар че все пак знаех, че в книгата се говори и за футбол, което си е бонус отвсякъде спрямо ворша. Но пък Бакман си признава, че е фен на „Манчестър Юнайтед“, което не го издига в очите ми ни най-малко. Аз съм от „Ливърпул“. Затова си представете изумелението ми, когато същият този „червен дявол“ Бакман отреди ключова роля в книгата именно на „мърсисайдци“, а не на неговите любимци. И ме спечели отново, за трети път, гадината шведска.

При всеки гол лицето му цялото става виолетово и той започва да крещи: „Хайде! СЕГА ГИ ОБРЪЩАМЕ!“. Сами се смее всеки път. Това изнервя Брит-Мари и тя пита:
– Той защо се държи така?
– Израснал е с баща, който вика за „Ливърпул“ – казва Сами, все едно това е отговор. После взима две греди от багажника на колата, дава едната на Брит-Мари и казва:
– Ако баща ти е фен на „Ливърпул“, винаги вярваш, че можеш да обърнеш всеки мач. Сещаш се! Заради финала на Шампионската лига.

  Но не е само заради „Ливърпул“. „Брит-Мари беше тук“ е прекрасна комбинация между „Уве“ и „Баба“-та. Защото и тук имаме една сърдита на света възрастна особа, която обаче не води пространни мрънкащи монолози наум, а директно си казва какво намира за неправилно. А Брит-Мари намира за неправилни твърде много неща. Даже повечето неща. Защото всичко около нея е променено, а тя не обича промяната. Напуснала е съпруга си, оня, бизнесмена, и си е намерила работа в малко градче със затихващи функции – Борг. Там тя попада на група деца, които обичат да играят футбол, и на група жители, които не искат да разберат, че играта на живота е свършила и са загубили. Финансовата криза е ударила Борг и е отминала, а след нея не е останало почти нищо – пица и футбол, футбол и пица. И е мръсно. Много мръсно. А Брит-Мари има само едно суперумение (освен да мърмори, разбира се, но това не е умение, а талант) – да чисти. Основно с бикарбонат и специална марка спрей за прозорци, но може да се справи и с подръчни материали. Докато чисти около себе си, тя започва да пречиства себе си. Което е идеята от самото начало.

   В „Брит-Мари беше тук“ има куп клишета в основната история – жена, която е била подчинена на мъжа си и неговата кариера във всяко отношение, го напуска, след като открива, че той ѝ изневерява. И не че не е знаела и по-рано, но е можела да се прави, че не знае, пред него и пред себе си, но когато това ѝ е отнето, няма как да постъпи другояче. Отивайки в малкия град, тя открива, че нейните строги и непоклатими разбирания за живота, развити и затвърдени в затворения пашкул на семейния живот, са неприложими в света навън. Ясно е, че тя ще се поддаде на влиянието на околните, на децата, няма как да не се появи и нова любов… да, това го има в още куп книги и филми. Но детайлите… там Бакман прави своята магия, заради която е навярно най-популярният млад шведски автор, редом с Юнасон. Умението му да гради забавни диалози, в които се сблъскват непоклатимите възгледи на Брит-Мари с тези на другите, да описва пъстри и забавни сцени, да редува драма с комедия, да те кара да заживяваш с героите му и да ги обичаш и мразиш по команда, без право на избор, но кой ли би го и търсил в точно тая книга?

    Очаквах тази книга да затвърди отдалечаването на Бакман от моя личен вкус и влизането му в по-лигава и твърде прочувствена орбита. Е, не се случи, точно обратното. „Брит-Мари беше тук“ е роман за новото начало, което всеки може да си подари, но е и роман за магията на футбола, който не е само бляскавата феерия (макар и с отчайващо малко голове), която тече сега по телевизията, но е и всяка поляна, на която са сложени кенчета за греди, а тайфа хлапета гонят топката. Това е и роман за любовта, която може да бъде прикрита зад критика, зад мръщене, зад обида дори – но пак ще е по-истинска от всяка показна проява на фалшиво чувство.

  Отново благодаря на Любомир Гиздов за внимателния превод, на Ива Колева за маниакалната редакция и корекция, на Дамян Дамянов за оригиналната хрумка да имаме една обща корица с крилца – вие тримата заслужавате всяка добра дума, която тази книга неминуемо ще получи.