Не знам дали сте чели първите две части на трилогията (вече тетралогия), започнала с “Ерагон”, но няма да ви занимавам с тях. Все пак, всички фентъзита до болка си приличат и това не прави изключение *. Имаме бедно момче – Ерагон, което по правило се оказва със знатен произход. Той намира драконово яйце и става Ездач, обучават го в магия, и заедно с елфите и джуджетата подема битка срещу злия крал, който иска да завземе цялата земя на Алагезия…
Втората част – “Първородният”, бе интересна с това, че братовчедът на Ерагон – Роран, който си е ама съвсем обикновен човек без дракон, извършва далеч повече геройства и накрая дори спасява драконовия ездач в една голяяяма битка. Оттам Роран ми е далеч по-симпатичния персонаж.
Третата част трябваше да бъде последна, но Кристофър Паолини не могъл да вмести всичко, което иска и сега пишел четвърта, за добро или лошо. Та в тази част бунтът на хората и не много симпатичните ургали срещу злия крал Гилбаторикс продължава да набира мощ. Елфите най-сетне се решават да напуснат тилилейските си гори и да се включат в битката. Ерагон успява да се справи с чудовищата Ра’зак, отново с помощта на Роран и своя дракон Сапфира. Най-тежката задача предстои – той трябва да изпълни стоически дипломатическа мисия при джуджетата, които се туткат да изберат новия си крал, от който зависи дали ще се присъединят към бунта или ще останат сврени в тунелите си.
Роран става известен герой, след като в последователни битки се отличава не само със сила, а и тактически умения. Все пак трябва да признаем, че животът му до голяма степен е спасен неколкократно от защитни заклинания, поставени от Ерагон. Любовта му с Катрина е лигава, но поне по-интересна от мъчителните напъни на Ерагон към елфата Аря.
Последният страда заради загубата на магическия си меч и в поредната битка с полубрата си Муртаг оцелява само благодарение на помощта на елфически заклинатели. По време на битката те съзират загадка, която по-късно ще ги отведе до разкриване на тайната на мистериозната мощ на Гилбаторикс – свързана е с драконите, но не ще издам. Търсейки свястно оръжие, Ерагон отлита до елфическите гори, където все пак получава това което търси – предопределения му меч, който той нарича Бризингър или “огън” на древния език.
С няколко думи това се случва в третата част, краят й е посветен (естествено) на голяма битка – завладяването на Фейнстер, с което бунтовническите войски правят поредна стъпка към столицата на краля Уру’баен.
Признавам, хич не съм почитател на фентъзитата, както споменах, всички ми се струват досадно еднакви. Поредицата за Ерагон я започнах случайно в отдавнашни времена и затова се заех да прочета “Бризингър”, все пак искам да знам колко още клишета ще вкара Паолини. Съжалявам, ако обиждам някого (в частност една видна фенка на дебелите многотомия, тя си знае коя е), но наистина не ми допадат.
* Допълнение от 2 години по-късно – не всички фентъзита си приличат!
От същия автор
От същия жанр
