Привилегия е да работиш по книги на любими автори. Още повече ако преговорите с конкретния автор са започнали на естонския щанд на Франкфуртския панаир на книгата в компанията на водка и хапки със сьомга 🙂 Дмитрий Глуховски е изключителен професионалист (а пък ако знаете каква агентка има, да не ви се налага да преговаряте с нея, винаги получава своето), но и готин човек. Докато разговаряхме, просто не можех да повярвам, че стоя до автора на „Метро 2033“, която за мен е абсолютен шедьовър на постапокалиптичната фантастика, до голяма степен и заради контраста си с продължението „Метро 2034“. Вече мнозина ме питаха за най-новата – „Метро 2035“, което ще да излезе догодина у нас, но за мен бе важно преди това да си свършим работата по „Бъдеще“, най-мащабният и амбициозен роман на Глуховски досега.
Роман, в който философията е повече от екшъна, сатирата – повече от прямотата, горчилката – повече от радостта. „Бъдеще“ е роман за майчинството и бащинството и в мен мъждука някаква сигурност, че жените ще го оценят по-добре, емоционалният заряд на книгата е много мощен и отива далеч отвъд шеметни приключения сред футуристични пейзажи (което, кхм, аз лично много харесвам). И още в началото искам да благодаря за отдадената работа на преводача Васил Велчев и редакторката Ганка Филиповска, както и на Живко Петров, който за един следобед надраска надве-натри корицата 😉
Руснакът този път е поел в точно обратната посока от трилогията, с която е известен. След около пет века безсмъртието е постигнато, допълнено с вечна младост, както си е редно. Като следствие Европа се задушава със 120-милиардно население, което живее нагъчкано в гигантски кули, покрили целия континент и извисяващи се на километър-два над повърхността. Съществува маниакален контрол над раждаемостта – условието да имаш дете е да се откажеш от безсмъртието и да бъдеш инжектиран със серум за ускорено стареене, който за десетина години те свършва. Векове пропаганда са превърнали това да имаш наследник и/или да си стар в нещо укоримо, неразбираемо, егоистично и зло по своята същност – младите са изолирани в приюти, старите доизживяват малкото си дни в нива, до които никой не ходи. Имаш всичко тук, сега, наготово – или поне в Европа е така.
Глуховски не се страхува да покаже една Русия с безсмъртен елит и мрящо като мухи население, или Америки, в които безсмъртието не е автоматична привилегия, а се плаща скъпо и прескъпо. Политическите връзки с настоящето изобщо са предостатъчно, за да се абстрахираме от привидната фантастичност на сюжета. Ако щете, контрастът между стерилната, взряна в себе си Европа, и гнойната язва на огромния бежански лагер, в който се е превърнала Барселона, може да се разглежа като пряка аналогия и на темата на „Подчинение“ на Мишел Уелбек. В „Бъдеще“ цели държави като Индия и Пакистан са заличени, а последните от народите им продължават да воюват, дори вече да не е останало за какво. А същевременно се опитват и да запазят фанатично културите си, едновременно придобивайки безсмъртието, което Европа размахва като примамка под носа им. Какво от това нямаме в настоящето, ако подменим „безсмъртието“ с „пари“?
Ваксината ни е направила вечно млади, но младостта още не означава сила и красота; силата се дава на онзи, който я изразходва, красотата е безкрайна война със собствената уродливост, в която всяко примирие е равносилно на поражение. Да бъдеш затлъстял, да бъдеш хилав, да закраставееш и да се покриеш с пришки, да се изгърбиш или да изкривиш походката си – това е позорно и отвратително. Отношението към онези, които занемаряват себе си, е като към прокажени. По-отвратителна и срамна е само старостта. Човекът се е изваял прекрасен външно и съвършен физически. Трябва да сме достойни за вечността. Разправят, че някога красотата е била отклонение и е привличала всеобщото внимание; какво пък, сега тя е норма. Със сигурност светът не е станал по-лош заради това.
Спортните комплекси не са само развлечения. Те ни помагат да си останем хора.
Основната тема обаче е лична и това ясно си личи по факта, че действието се развива от първо лице, това на Ян. Той е отгледан в интернат, след като родителите му са направили най-голямото нарушение: искали са да имат тайно дете. Неизбежно, те са се оказали на прицела на Безсмъртните – военизирана организация (малко като тези от филма “Еквилибриум”) от скрити зад маски щурмоваци, които откриват и наказват нарушителит на място. Децата се отнемат и се предават в приюти, откъдето излизането е невъзможно чак до пълнолетие и след пълна и щателна промивка на мозъка. Ян е Безсмъртен и е наясно с мястото си в света, особено след зловещите издевателства в приюта, предназначени да го пречупят. Сега е доволна бурмичка от системата, прилага закона и е сигурен, че той и неговите другари са последната преграда през хаоса, който би настъпил, ако всички се размножават безконтролно като животни.
Ясно е, че всичко ще се обърне на 180 градуса за него. Изпратен на мисия да залови опасен терорист, той попада на красивата Анели, която очаква незаконно дете. Без да изпада в романтични крайности, Глуховски описва как постепенно Ян се очовечава и се влюбва в нея, започва да усеща, че инстинктът да станеш родител не е някаква атавистична отживелица, а основна част от същността на това да си човек. И се започва едно бясно движение из целия континент, чрез което Глуховски както ни показва една гнила отвътре цивилизация, прикрила се зад своята вечна самодостатъчност, така и умело подменя малко по малко всичко, в което Ян е вярвал. Точно в този мащаб според мен се крият едновременно чарът, но и слабостта на книгата – детайлно проследените психологически промени в героя са образец за жанра си, но на места действието тромавее от опитите на автора да вкара още и още аналогии, още и още контрасти, още и още гротеска. Връзки с класически произведения ще откриете бол – като се почне от гръцките митове и темата за инцеста, през библията, особено в края с едни скакалци, и се продължи с неизбежните аналогии с „1984“ на Оруел и „Прекрасният нов свят“ на Хъксли – въобще „Бъдеще“ е социална фантастика в най-добрия смисъл на думата, която изследва човека, а не технологичните играчки около него.
Реално не мога да обхвана този роман в цялост… сега го прелиствам и попадам на още и още цитати, причудливи случки, символични действия и връзки към нашия свят, по-добър от всички възможни уж. Факт – все още към „Метро 2033“ имам сантимент и усещане, че е по-добра, но там ми допада агресията, която тук е приглушена и работеща само на заден фон, просто коренно различни са двата романа по начина, по който прокарват внушенията си. Мисля, че в „Бъдеще“ има много повече идеи, много по-мащабен замисъл (то това си е и логично дори само заради различната бройка на населението) и може да бъде разчепквана страшно много. Ето, например в „На по книга, две“ Темз е открила чудесни неща, в „Още един блог за книги“ Марио е видял други, а в Goodreads Мая е отбелязала трети. Мисля, че скоро ще се натрупат още доста – тази книга го заслужава.
–-
P.S. Шегувам се за корицата, Живко работи почти месец по нея и мисля, че създаде шедьовър.
