Това е амбицията на добрата литературна журналистика, както и на всяко друго изкуство – да ни върне усещането за живота; да отчужди познатия ни свят, за да можем да го забележим и осмислим.
Малко е да се каже, че бях впечатлен от „Диктатори, трактори и други приключения“ на Димитър Кенаров – тогава написах, че е сплав между литература и реалност, която силно ми допада. Затова и с нетърпеливо очакване се зачетох в „Българската следа“, текстове, писани с „изначалната цел да „преведат“ България за чужда публика“. Защото „България, както всяка друга национална държава, е изтъкана от културни клишета, от готови фрази и заучени мнения, които у нас с времето са застинали в истини“, а горчивата констатация за нашето разделно време е, че „общата култура е все по-малко обща и това, което за едни хора е очевидно, не е никак очевидно за други.“ Есетата са еклектични, но до едно се свеждат до поглед към самите нас, как виждаме или оставаме слепи за миналото си и какво го правим това свободно и изпълнено с потенциал настояще, което някак все пропускаме, с поглед, устремен или назад, към криворазбраното предходно, или напред, във все погрешно предвиденото бъдно.
Имаше такъв, но сега го няма и никога не го е имало.
Първият и определено най-амбициозен текст е за живота и трагичната съдба на Георги Марков, събирателния образ на режима, последователно галеник (сам той описва как властта е обгрижвала творците: „цялото това богатство се предоставяше на писателите с една-единствена цел – да не пишат“) и след това враг на партията, която го и осъжда на смърт. В историята се проследява как се създава изкуство в периода („Ние трябваше, образно казано, да префасонираме героите си – носители на нашите идеи, като извадим зъбите им, изрежем ноктите им, подстрижем косите им, избодем очите им и твърде често извадим мозъците им, за да могат да заприличат на приемливи за партията същества“), описва се кога е взето решението за убийството, как е извършено и с какво точно оръжие (развенчаване на мита за прочутия „български чадър“), а в крайна сметка изследователят Христо Христов е цитиран с може би най-доброто обобщение: „…паметта за Марков липсва, понеже няма памет за жертвите на комунизма като цяло.“
Кенаров продължава с един печален герой от близкото минало, автора на ред сензационни книги за българската мафия Георги Стоев, чиято история е и „историята на организираната престъпност в България“. Описани са нейните корени в социализма, когато „България контролира почти 80% от трафика на наркотици между Азия и Европа“, както и участта на писателя, след като властта така и отказва да разследва неговите изповеди и разкрития. Литература като продължение на живота – или обратното.
Най-провокативният текст е този за Юлия Кръстева и предполагаемото ѝ сътрудничество с ДС и в какво се е изразявало то. С внимание Кенаров търси както мотивите за нейната трансформация във водеща френска интелектуалка („В родната ѝ земя, потопена в мистицизма на православното християнство, липсва интелектуалната изтънченост на западната култура; Франция и французите ѝ предлагат второ, по-благородно рождение. Безвкусното и баналното са нейни врагове), така и какво говорят документите в досието („Една от най-забележителните черти на досието „Сабина“ е неговата баналност… Тя е достатъчно проницателна, за да се справи с малумните агенти, но иначе изглежда съвсем обикновена.) Една история, която тревожи със своя потенциален заряд за разрушаване на идеали.
Следващите два текста са сякаш почивка след трите наситени с напрежение предишни. Първият е посветен на паметта и забравата в София, последователното сриване и преизграждане на центъра и изобщо претенциите както към пренаписването на миналото, така и към стремежа на всяка власт да събори всичко и да строи наново с надеждата то да остане като последна инстанция. Вторият е по наглед банална тема – некролозите, но Кенаров с присъщия си нюх открива в тях както неочакваната констатация, че при появата си по нашите земи са били „модна заемка от Западна Европа“, така и съвременните измерения на този все още жив феномен на паметта за близките.
Последните два портрета са за две много различни творчески вселени – единият е за Георги Господинов, който „вероятно е най-небългарският от всички български писатели“, достави ми удоволствие как Кенаров ситуира неговите творби в по-широк контекст, много по-нюансирано и правдиво е така спрямо дежурното „осанна“ и „разпни го“ в социалните мрежи. Вторият е посветен на Иво Димчев и неговите причудливи провокации, тук, признавам, трябваше да се боря с личните си предразсъдъци, за да прочета текста с непредубеден поглед, не съм сигурен, че успях.
Книгата завършва с една своеобразна равносметка – и лична за самия автор, и обща за всички нас, за онова невероятно време на 90-те, които според Кенаров „бяха българският отговор на 60-те, период, в който границите се отвориха и времето отново пое напред. Закъсняла революция“, едно налудно време, което сякаш бе силом опитомено и постепенно сведено до тази масова апатия около ни, сред която единици оживено се джафкат и препират по ясно очертаните гранични линии на сблъсъка между Запада и Изтока. И точно в този сблъсък обаче е и генезисът на всички тези истории по-горе, те нямаше да се случат без него, нямаше да имат тази дълбочина и сложност, нямаше да е нужно да бъдем „превеждани“ за чужденците или да търсим самите себе си в тези текстове, без да знаем дали сме обекти или субекти на изследването.
В послеслова си Иван Кръстев прави чудесна равносметка на „Българската следа“ и най-точно я характеризира: книгата според него „жонглира с клишета и ги превръща в прозрение“. И след като я прочетох с удоволствие, си мисля колко много ми липсва такъв тип литература, която слаломира между жанровете, между фикцията и документалността, между фантазията и това, което и фантазия не би могло да измисли, а именно нашата споделена реалност в последните десетилетия. И все пак тая работа с „българската следа“ може би е изстинала, а „българският чадър“ – забравен, преди дни на една международна литературна конференция някак трагикомично на всички участници, сред които много чужденци, бяха подарени и чадъри, и никой не направи асоциацията. Може пък за добро.
От същия автор
От същите жанрове
