Ами психария си е. Че и българска, та пребългарска. Грубичка, злобничка, агресивна, хейтърска до костите на немалкото бити-пребити-убити по страниците на „Български психар“ на Андрей Велков. И все пак това е една позитивна книга, която в края ме накара да се смея с глас, ако и в основната й част да четях поначумерен. Защо ли – защото това е зъбатата реалност, която Андрей докарва до ръба на гротеската, за да покаже сценарий, който може да обясни част от абсурдистанската действителност около ни. Книгата е надъхана с омраза към властимащите и отказващите да използват тази власт за нещо различно от личното си обогатяване – и докато героите в книгата също се отдават на безкрайно и методично трупане на кинти без подбор на средствата, в края се включва фантастиката в три алтернативни сценария за използването на тези пари. И аз не мисля, че последният е най-фантастичен, напротив – предните два и особено вторият са ми по-невероятни от някакво си нападение на извънземни и последвалата тепаница с тях.
Дам, ако щете вярвайте – книгата започва с брутално-батални сцени от родната казарма и завършва с извънземна инвазия, която позиционира своя център около Витоша и центъра на София. Разбира се, последното е чиста проба чешане на крастата на автора, който е луд фен на фантастиката и е вмъкнал и подобен алтернативен сценарий за завършек на книгата си, ведно с още два варианта – един кърваво-самоубийствено-терористичен (последното е като хепи енд за повечето нормални хора в тази държава, де) и един позитивен и захаросан, та чак нагарчащ.
Да кажем, че не успях съвсем да си обясня забиването в казармения кошмар в началото, който нямаше много отношение към останалата част от действието (като пропуснал това удоволствие наистина никога няма да разбера какво значение има казармата за преживелите я, само мога да слушам истории), но няма значение – абсурдът там е изведен в нормален начин на съществуване. Следва опит на героя да се впише в действителността, която го отхвърля и следва неизбежното затъване в криминалния сектор. Героят на Велков е стратег, не бияч, но понякога това няма значение и си млати крайно ефективно. На едно място с основание казва, че и най-умният трябва да може да сбуха някого, и най-здравият трябва да може да спечели спор с думи (оригиналният цитат е в картинката). Издигането му като наркобос е плавно и непрекъснато, Велков не се е опитал да усложни излишно действието, което би удължило книгата поне двойно и би я превърнало в нещо друго – сега за мен това е кратка гротескова пародия на вероятните сценарии, по които разни познати от кримирубриките във вестниците имена са изкласили до успеха и проблемите, идващи след това.
„Български психар“ не е от онези чудесно написани книги, в които се кефиш на стила – точно обратното – тя е грапава, груба, нецензурна и зла като човек, заклещен в ъгъла, осъзнаващ своето безсилие пред система без душа и милост. Велков е брутален в описанията и само достигането до крайности като рязане на крайници с мачете показва, че всъщност се забавлява и книгата е по-скоро експеримент, който включва огромна доза писане за личен кеф, а не търсене на логика и реализъм. Без значение – книгата е шамар в лицето на действителността, която е прикрита зад безкрайната корупция и лицемерие на обществото.
В края героят разсъждава, че само едно чудовище може да повали друго чудовище. И сякаш е прав. Идеалистично ми е възтържествувалият нов Голиат да тръгне да раздава справедливост за обикновените хора, но това си е авторово решение – така поставя всичко в една двойнственост – какъв щеше да стане героят, ако не му беше отказан достъп до нормално развитие, без да се налага да навлиза в криминалните среди? Въпрос без отговор, разбира се, всеки сам да си го мисли.
–
Книгата си има фенстраница във фейсбук, а за нея (вън от множеството медийните материали) има ревюта в „Книгите“, . . : : Life is a Journey not a Destination : : . . и blog.booktraffic.bg.
От същия автор
От същите жанрове
