Дълго време не знаех какво да напиша за книгата. Хареса ми много, определено интересно написана комбинация между исторически наратив и аналитично сравнение на наглед много различни периоди от българската история. Румен Данов обаче прокарва паралели, които след осветяването си изглеждат естествени – и тая поредица освобождения придобиват дълбочина, поставени в контекст, извадени са от митологичната си рамка – като недосегаема картина на стената – и са поставени на масата за дисекция. За някои от фактите и съжденията не бях подготвен, а уж си мислех, че съм поне прилично запознат с тези събития, но бързичко установих, че (едно на ръка) университетът и наученото в него малко или много са се поотдалечили от ума ми, и че (второ и по-важно) случилото се е твърде многообразно, за да бъде изчерпано с няколко книги. Затова и „Българските освобождения“ е нужна – и защото казва неща, които обичайно остават премълчани, и защото 25 години след края на социализма продължава хлъзгавият пехливанлък в политическата кал.
Няма да навлизам в дебрите на книгата, нито да се опитвам да преразказвам ключовите положения в нея – логичната навързаност е важна. Авторът ме изненада с умението да се дистанцира от личните си политически пристрастия и да пише безпристрастно за събития, които рядко са приемани неемоционално. Хареса ми анализа и на последните две десетилетия, за които изводът му е еднозначен: „Антикомунизмът вече е бизнес. И тук-таме, по периферията – социална плацебо терапия.“ И не мога да не направя връзка с поредното изказване на бившия министър-председател от последните дни, в което пак цветисто атакува тоталитарния период, вместо да предлага реална алтернатива на управлението на БСП. За този тип популизъм Данов е прям:
За всичките дълги години напред антикомунистическата реторика ще бъде най-удобното оправдание за управленска немощ и най-сигурното средство за антикомунистическа политическа легитимация.
Защо ли? Защото е по-лесно.
Силни моменти в книгата са и социалните анализи на отражението на историческите събития върху самосъзнанието на българите, на умението им да ги преработват през призмата на личния опит и да ги превръщат в споделен опит – или неумението в тази област. Данов дава едно добро обяснение за неслучилото се устойчиво отхвърляне на комунизма, което не ми бе попадало досега в литературата:
Ще откроя само един факт, който и до днес остава малко встрани от интереса на изследователите, но според мен оказва дълбоко смислово и психологическо въздействие върху процесите в Източна Европа, в частност – върху българското общество. И този факт е присъствието на съветски войски в почти всички страни от лагера, с изключение на България… Извън всяко съмнение, изтеглянето на съветските войски от територията на Източна Европа има огромен психосоциален ефект върху политическите процеси през пролетта и лятото на 1990 г… Широкото пропагандно отразяване на напускането на съветския ботуш, дотогава зловещ и унизителен символ на зависимост и подчиненост, е събитие от огромно значение за националните общности. Няма по-адекватно и по-обхватно обществено олицетворяване на демаркационния знак, на граничния символ на края на съветската епоха от това! И обратното, без да преувеличаваме излишно, в България отсъствието на подобна „демаркационна“ линия причинява мъчително и агонизиращо безвремие на ослушване, ирационален страх и парализа.
„Българските освобождения“ ми допълни информация за времена, от които няма как да имам лични спомени, а за историческа трактовка е (все още) твърде рано – първите години на прехода, оформянето на опозиция, загубата на първите избори, вътрешните крамоли, поредицата провали. По-лична гледна точка към тия времена четох в „Голямата промяна„ на Петко Симеонов. Данов анализира случващото се и присъдата му е еднозначна.
Вместо да се държи като исторически победител и истински водач на хората за промени, независимо че е изгубила първите избори, опозицията ще хленчи и ще подсмърча след исторически отхвърлените от живота. „Величавата битка“ срещу вечно завръщащите се комунисти и комунизми ще измести за десетилетия далеч по-важния дебат за реформите и пътищата за промяна на системата. И най-вече – за невъобразимо сложния процес за промяна в манталитета на българите.
Взаимното неразбиране е в основата на наглед хаотичните събития от тези години:
За опозицията компартията ще си остане едно непрогледно, непроницаемо, неразчленимо червено цяло. Червена дупка. Неизбежното зло, без което не можем…
По същия начин, но с повече основание, и комунистическата партия ще „вижда“ опозицията – едно досадно временно мрънкало… Безвредно зло. Но не защото е съставено от агенти и съглашатели. А защото е лесно манипулируемо и упрявляемо. Неподготвено е и няма капацитета да противостои на мощната машина на комунистическата партия.И затова големият въпрос, голямата битка на целия т.нар. преход е кой ще държи контрола върху машината БКП/БСП!
И накрая, тъй като основното ми внимание беше към последното „освобождение“, ще цитирам един любопитен детайл от първото. Румен Данов се спира и на един факт от околоосвобожденската история, който остава в сянка. Това е т.нар. от него „еднодневна“ смяна на елита, в която дотогаващните лидери сред народа са изтикани на заден план. Той пише:
Наистина, редки изключения са личностите и българските родове, съумели да опазят и съхранят статуса си на авторитети и след Освобождението… Преуспялата и колаборираща се с османската власт българска прослойка ще бъде принудена от отровената обществена атмосфера след Освобождението или икономически да емигрира, т.е. да изнесе бизнеса си извън границите на българската територия, или да фалира вследствие загубата на обширните имперски пазари. Обществената нетърпимост към всичко и всички, които олицетворяват старите правила и порядки, е смазваща, убийствен среда за авторитета на елитите, за бизнеса и капиталите, за обществения им статус.
Няма да задълбавам повече, наистина книгата трябва да бъде оценена в цялост. Такива пресечни изследвания са ми много по вкуса и смятам, че „Българските освобождения“ е актуално и нужно четиво, особено в атмосферата на псевдополитическа борба, в която основен псевдополитически инструмент е тръбенето на всички избори за псевдоосвобождение от прежните управляващи, без значение кои са те. И метастазирането на големите партии в малки, псевдосамостоятелни формации, които имат за цел само да засегнат от различна страна организма с цел по-успешното му овладяване. След няколко дни пак ще бъдем „освободени“ – от следващите народни доброжелателни. До следващото „освобождаване“ от тях.
От същите жанрове
