Разбира се, няма нищо по-нормално от това – след трийсет години да припишеш на жената, която си обичал, всичката красота, интелигентност и съвършенство на света. Много често подобна екзалтация за нещо, останало в миналото, означава, че наистина си го забравил.
„Бурята“ е много различен сборник от „Птиците идват да умрат в Перу“, много по-вглъбен, меланхоличен, носталгичен, много повече обърнат навътре към самия Ромен Гари и собствения му бурен живот. Четох разказите в различни дни, някои ми допаднаха, други не, но определено останах възхитен от последния, най-дългия, описващ Гърция по красив, но неромантичен начин, с нужната доза мистерия и приключенски дух.
Иначе сред останалите има всякакви чудесии, които носят запазената марка на големия писател, за когото ставам все по-сигурен, че е май най-любимият ми, поне в този период от живота, когато съм застанал в нищото между младостта и зрелостта – и нито съм част от едното, нито искам да пристъпя в тегобата на второто. Точно такива са и тези разкази – разкъсани между миналото и настоящето, те витаят в зоната на невъзможното – затова и няма проблем един грамофон да свири весели мелодии сред джунглата, някогашни летци да преброждат карти и призраците по тях, един жив труп да си наеме убиец и всякакви такива чудесии.
Не знам защо, но в „Бурята“ ми липсваше магията, която толкова ме плени в предния сборник. Да, хубави, изпипани разкази, но… не успях да попадна под чудното влияние от предните му книги. Тепърва ще чета „Сияние на жена“, пък да видим.
