Не завърших книгата. На страница 204 съм и Беатриче е заспала.Тихо затварям кориците. Не знам дали ще я дочета, не знам дали искам да го направя. Досегашните страници събудиха в мен вихри от спомени, от мечтания, от мислени за забравени случки. Сред страниците, пълни с белота, открих едно момче, което отдавна мислех за изчезнало. Открих себе си преди десетина години.
Лео е шестнайсетгодишно момче, влюбено във футбола, китарата и мотопеда си. И в червената коса на Беатриче от съседния клас. Бурната младост на момчето е смирена от новия учител по история и философия Мечтателя. Точно навреме, за да поеме удара на съдбата.
Беатриче заболява. Левкемия. Изчезва в миг от живота на Лео, а той дори не е успял да я заговори. Светът му се преобръща и той се втурва слепешком напред, за да я настигне, преди да е заминала завинаги. Това втурване ще му струва много, най-вече вярата, че досега е живял. И ще го накара да пише есемеси до бога, в който не вярва.
“Бяла като мляко, червена като кръв”. Лео се страхува до полуда от бялото. Обожава червеното. Като кръвта, която дарява, за да бъде прелята на Беатриче. Бял е листът, на който й пише, че я обича. Червен става от кръвта му след катастрофа, докато бърза да й го предаде.
Разчувстван съм от дъното на душата си, изпитвам желание да пиша на всички хора, които съм обичал в живота си. Не ще го направя, но имам това желание. Алесандро д’Авения успява да разтапя сърца с историята, която рисува. Не е лигава, не е детска. Истинска е.
Наистина не знам дали ще дочета книгата. Хем искам да знам какво ще стане в следващите странички, хем се страхувам да ги сбера в себе си. Както дойде.
И да, тази история се припокрива с любимия ми филм – “A walk to remember”. Няма как да не я заобичам.
От същия автор
От същите жанрове
