Жанр: Поезия

Издателство:

Автор: Робърт Грейвс

Корица: Мека

Година на изданието: 2011

Страници: 792

Рейтинг :

Време за четене: 18 минути

Ревюто на тази книга доста се забави. Трябваше да отлежи. Искаше си смесването на купищата чудесии, които съжителстват сред безкрайните страници, тяхното преплитане в обща хармония, за да реша сам за себе си какво е значела за мен книгата. Защото след нея човек започва да цени повече Смисъла, скрит зад съдържанието.

“Бялата богиня” ми показа толкова много. Освен знания и по-добро разбиране на историята и поезията. Научи ме на смирение. Да, нещото, което ама ни най-малко не ми е присъщо. Защото пред величествения труд на Робърт Грейвс не ми остава нищо друго, освен да се преклоня и да кажа “Уау”!

За престрашилите се – препоръчвам изрично книгата да се чете отзад-напред, както ми беказано от преводача Юлиян Антонов (когото подозирам в тъмна сделка с Богинята заради вещината, с която е превел страниците. Да не забравим да отдадем и чест и почитания на Кристин Димитрова за превода на стиховете, което не е било лесна мисия със сигурност). Вироглаво не го послушах, но в края наистина има приложения, които изключително улесняват разбирането на общите тези и обосновки на Грейвс. Истината е, че сред основната част на книгата разсъжденията на поета нерядко са на толкова високо ниво, че едва ли са много хората, които могат да следват мисълта му.

Да, Богинята плаши в началото, дори те поставя пред лесното изкушение да я зарежеш и да забравиш за нея, за да опазиш личното си самочувствие. Аз лично получих помощта именно на Юлиян, който ми разказа колко време не е намирал кой да издаде книгата и колко често е получавал дежурното оправдание: „Ма ТОВА кой ще го чете?!“. И накрая ми даде най-добрия съвет: “Като четеш „Богинята“, не трябва да си повтаряш: „Леле, колко неща не знам?!“ (щото това важи за всеки), а: „Леле, къв кеф, че има И ТАКИВА книги“. Оказа се прав – това е книга-цел – знам, че има към какво да се стремя и да мечтая, че след 30 години ще я осмисля на едно далеч по-същинско ниво.

Дотук бе “представянето” на книгата, както обичайно правя тук, в Книголандия. Всичко написано оттук-нататък е моето уважение към “Бялата богиня” и Грейвс – те заслужаваха много повече от обикновено ревю и го получават!

Ще цитирам от приложението основната теза на “Бялата богиня”, за да съм пунктуално точен:

“В общи линии идеята на книгата е следната: матриархалните култури в цяла Европа и Близкия изток, почитали една върховна Богиня и признавали мъжките божества само като нейни синове, спътници или ритуални жертви, били покорени в края на праисторическата епоха от агресивните представители на патриархата, които отнели привилегированото положение на жените, провъзгласили спътниците на Богинята за върховни божества и преструктурирали митовете и ритуалите, за да прикрият случилото се. Тази патриархална конкиста протекла на няколко вълни, започнали от второто хилядолетие преди Христа и достигнали бреговете на Британия около V в.пр.Хр. Истинската поезия (черпеща вдъхновение от Музата и нейния най-ярък символ, Луната) представлява остатъци от древния култ към Богинята, съхранили се дори и до днес или пък възпроизвеждани по интуитивен път. Нещо повече, този култ и съпътстващият го матриархат са предлагали един много по-смислен и по-щастлив начин на живот за човечеството в сравнение с патриархата на мъжкия Бог и неговата вдъхновявана от Слънцето рационалност, които са и причината за повечето болести, разяждащи модерния свят”.

Толкова. Но подробностите, подробностите…

На основата на тази проста и ясна теза Грейвс разгръща най-шеметното изследване, което можете да си представите (или не, няма как да си го представите). Въоръжен със съкрушителни знания на езици, диалекти, история, поеми, митове, природни явления, биология и какви ли не още не, той буквално преобръща с хастара купища древни поеми и митове и разкрива истинската им същност на отгласи на това величаво детрониране на Бялата богиня от варварските нашественици. А тя е навсякъде – сред страниците човек я среща пак, и пак, и пак – ту като сова в гората, ту като муза или всички музи сумарно, ту като трите мойри, ту като Изида, Хеката, Атина, Хера, Афродита, Дева Мария и още, и още… Бялата богиня е вездесъщ образ, неунищожим и хилядолик.

Ето как я описва поета:

“Богинята е прелестна, стройна жена с орлов нос, мъртвешки бледо лице, устни алени като плодовете на самодивско дърво, пронизващо син взор и дълга руса коса, но това не й пречи да се превръща когато си поиска в свиня, кобила, кучка, лисица, ослица, невестулка, змия, сова, вълчица, тигрица, русалка или пък отблъскващо стара вещица. Известна е под безброй имена и прозвища. В разказите за призраци тя често се появява и като „Бялата дама”, а в древните религии на Европа (от Британските острови до Кавказ) са я наричали „Бялата богиня”. Не се сещам за нито един истински поет, от Омир насам, който да не е описал обстойно своята среща с Нея. Би могло да се каже, че проверката на поетическото въображение се състои именно в това доколко точно е описанието на Бялата богиня, както и на острова, чиято владетелка е тя. Когато човек пише или чете истинска поезия, косите му се изправят, очите му плувват в сълзи, гърлото му пресъхва, кожата му настръхва, а по гърба му преминават ледени тръпки, и причината е тази, че истинската поезия по дефиниция се явява призоваване на Бялата богиня, Музата, Майката на всички живи твари, атавистичната и неустоима мощ на ужаса и похотта – женският паяк, царицата на кошера, чиято прегръдка е смъртоносна”.

Не знам за вас, аз изтръпвам всеки път, когато прочета този откъс.

Книгата е същевременно и един величав апел за промяна в света. Грейвс е отчаян от посоката му на развитие. Той казва:

“Някога поезията е предупреждавала човека, че трябва да брани хармонията в семейството на всички живи твари, сред които се е родил и той, а това пък ще рече, че трябва да се съобразява и с волята на Господарката на дома. Днес поезията просто ни напомня, че човек е останал глух за предупрежденията. Обърнал е наопаки целия дом заради своите капризи, били те философски, научни или пък промишлени. Така е съсипал не само себе си, но и семейството си. „Днес“ ще рече цивилизация, поругала изначалните емблеми на Поезията. На Змията, Лъва и Орела тази цивилизация предлага циркаджийската шатра, на Бика, Сьомгата и Нереза – консервната фабрика, Жребеца и Хрътката праща на хиподрума, а Свещената дъбрава – в дъскорезницата. Тази цивилизация презира Луната като „изгорял сателит на Земята“ и поставя Жената в графата „помощен персонал“. В тази цивилизация можеш да купиш с пари почти всичко, но не и истината; можеш да купиш почти всекиго, ала не и постигналия истината поет”.

Грейвс ратува и за завръщането на Поезията на заслужения й трон. Като затова е нужно възстановяването на древните магически езици, тясно свързани с култовете към Богинята. Но не гледайте насмешливо – изследването на Грейвс за британските бардове и менестрели през вековете е просто потресващо. Какво е трябвало да знае един майстор-поет (олав) в Древна Ирландия например? Той е трябвало “да овладее цели сто и петдесет огама, или словесни шифри, чрез които да обсъжда със своите събратя-поети теми, недостъпни за неукия слушател; да изрецитира по всяко време някой от 150-те доста дълги традиционни разкази и романси, заедно със стиховете, които те понякога са съдържали, и то с подходящ съпровод на арфа; да е запаметил още безброй други поеми от най-различен вид; да е сведущ във философията; да бъде доктор по гражданско право; да познава историята на съвременния, средновековния и древния ирландски език, включително етимологиите и промените в значението на всяка дума; да бъде вещ в музиката, гадателството, медицината, географията, всеобщата история, астрономията, реториката и чуждите езици; да може да импровизира поезия, използвайки над петдесет различни и все по-комплицирани стихосложения.” Ето това е било Поет.

Поетът Грейвс се бунтува и срещу рационалното мислене изобщо! Той пише гневно:

“Прозаическият метод“ е изобретен от гърците още през Класическата епоха като eдно ефикасно средство срещу „затлачването“ на разума от митографското фантазиране. Днес обаче той се оказва и единственият легитимен начин за предаване на полезна информация. В Англия, както и в повечето меркантилни страни битува мнението, че „музиката“ и старомодната дикция са единствените особености на поезията, които я отличават от прозата, а това ще рече, че всяка поетична творба има – или поне би трябвало да има – точен и еднозначен прозаичен еквивалент. А резултатът е, че вече е атрофирала и самата поетическа дарба у всеки що-годе образован човек, който, уви, не полага нужните старания да я култивира – по същия начин, както способността да разбираш картинните изображения е атрофирала при бедуините. А неспособността за поетическо мислене – изразяващо се в умението да разчленяваш речта на изначалните й образи и ритми, а после да ги съчленяваш на няколко паралелни мислени нива, което вече предполага и многозначност – поражда и неспособността да изразяваш ясно мислите си в проза. Когато пише проза, човек мисли само за едно нещо във всеки отделен миг и затова не е нужно словосъчетанията му да съдържат повече от едно-единствено значение. Но дори при това положение образите, съдържащи се в думите, трябва да са устойчиво свързани, особено ако авторът иска и текстът му да постигне някакъв ефект. Горното елементарно условие обаче е забравено, а това, което днес минава за „стандартна проза“, е чисто и просто едно механично навързване на стереотипни изрази и думички, в които липсва каквото и да е отношение към съдържащите се в тях образи. Този „механистичен“ стил, възникнал навремето в търговската кантора, днес се е инфилтрирал и в университета, а някои от най-зомбиращите му образци се срещат дори в трудовете на видни научни (и теологични) светила”.

Мощна критика срещу словоблудството, което цари в писаното слово в днешно време.

Нека ви разкажа и за част от чудесата, които научих от великата творба на Грейвс.

Елинските философи, които са толкова на почит и до днес, активно се противопоставят на магическата поезия, част от ритуалите към предшестващия период на властта на Бялата (още Лунна) богиня. Философите “съзират в нея заплаха за своята нова религия на логиката; по тяхно внушение се разработва и рационалният поетически език (днес титулуван като „класически“) в чест на техния общ покровител Аполон… Сред онези, които отхвърлят по най-безкомпромисен начин старата елинска митология, е и Сократ. Грейвс пише за това “Богинята (в облика на Кибела и Ищар) може и да е толерирала содомията, дори в собствените си храмове, но идеалната хомосексуалност всъщност е далеч по-сериозно отклонение от моралните норми – тя е своеобразен опит на мъжкия интелект да стане самодостатъчен и в духовен план. Много симптоматично е и възмездието (ако мога тъй да го нарека): Сократ се е старал да „познае себе си“ в Аполоновия смисъл на думата, вместо да предостави тази грижа на съпругата или държанката си, затова и Богинята му отрежда за жена една свадливка и го принуждава да насочи своите „идеалистични въжделения“ към споменатия вече Алкивиад, а той от своя страна му се отплаща с черна неблагодарност: оказва се порочен, вероломен, безбожен и себичен, накъсо „гибел за Атина“. Отново Богинята слага край и на живота му – с глътка от белоцветния зловонен бучиниш, свещено растение на една от ипостасите й (Хеката), предписан му от собствените му съграждани затова че развращавал младежта.”

Произходът на Аполон. Според Грейвс той най-вероятно е започнал кариерата си като демон на някакво Мише братство в предарийска, тотемистична Европа. Постепенно се е издигнал до божествен сан, ала със силата на оръжието, изнудването и измамата, за да се превърне по някое време и в покровител на Музиката, Поезията и Изкуствата, а накрая, или поне в някои региони, дори е узурпирал от своя „баща“ Зевс и властта над Вселената, идентифицирайки се с Белен, интелекту-алното божество на Светлината.

Митът за Персей и Медузата. Всъщност това няма да ви го цитирам подробно, адски сложно и величаво е. Но няма ама съвсем нищо общо с класическия мит, повярвайте ми!

Къде Зевс не е Гръмовержец, а проста жертва. Отговор: Крит. Грейвс пише:

“… критяните не се поддали на олимпийската пропаганда, която вече цяло хилядолетие повтаряла, че има само един Вечен, Всемогъщ и Справедлив Отец – Зевс, същият, който с мълниите си изличил от лика на земята всички „порочни“ стари божества и издигнал бляскавия си престол за вечни времена върху Олимп. На това всеки истински критянин е отговорял така: „Че Зевс е мъртъв! Можете да видите гроба му на една от нашите планини“. И в тези думи не е влагал никакъв сарказъм. Просто е искал да каже, че векове преди да се превърне във Вечния и Всемогъщ Баща на Елада, Зевс е бил един най-обикновен – и леко старомоден! – соларен херос и цар, принасян ежегодно в жертва, т.е. смирен служител на Великата богиня, чиито останки по традиция са били полагани в гробница на планината”.

Сега съм удовлетворен, никога не съм харесвал този надут дядка, който позволи любимата ми Троя да падне!

Ще цитирам изцяло и една бележка под линия на Грейвс, която преобръща с главата нагоре едни от основните постулати в християнството: “В старозаветния разказ за Адам и Ева същата иконотропична „редакция“ е доста перфидна. Едно е ясно: Йехова изобщо не е фигурирал в първоначалния мит. Не друг, а Майката на всичко живо прогонва Адам от своите тучни поля, защото той си е присвоил някои от нейните прерогативи – дали се е опитал да ускори зреенето на смокините или пък е сеел жито, не е ясно, – което подсказва, че следващата му стъпка е щяла да бъде изземването на функциите й на върховен арбитър и пророчица. Той е прокуден да обработва земята „с пот на челото“ в някаква не толкова плодородна област. Това ни припомня още един мотив, който вероятно е бил неразделна част от същия мит: Триптолем, любимецът на житната богиня Деметра, е изпратен от Елевсин в Атика заедно с една торба семена, за да научи целия свят на земеделие (отправя се на път в колесница, в която са запрегнати змии). Божието проклятие срещу Ева [Бит. 3:15] – „ще всея вражда между тебе и жената“ – явно е изопачено; то е визирало не Жената изобщо, а вечното съперничество между свещения цар Адам и Змията, които са си оспорвали благоволението на Богинята. Адам е бил обречен да я „поразява в главата“, а тя на свой ред – да го „жили“ в петата, като по този начин всяка година единият е причинявал ритуалната смърт на другия и обратното. Това, че Бог е създал Ева – „Майката на всичко живо“! – от реброто на Адам, е поредното комично недоразумение, предизвикано вероятно от неправилното тълкуване на някое древно изображение, на което е била показана голата угаритска богиня Аната, съзерцаваща как Алеин (или Баал) забива извит нож под петото ребро на своя близнак Мот – това ритуално „убийство“ е било разчетено съвършено неправилно в смисъл, че Йехова е извадил шестото ребро на Адам и то се е превърнало в Ева. Близнаците, които в този случай си оспорват благоворението на богинята, са боговете на линеещата и нарастващата година”.

Грейвс е едновременно унищожително аргументиран и язвителен до крайност. Поклонник само на личната си страст към Бялата богиня, той не признава нищо друго в света. Страстната полемика в защита на тезите му е неговата стихия, а той самият е напълно наясно със своята лудост. Затова и казва дори следното “Това си е една шантава книга и изобщо не съм имал намерение да я напиша…”

И накрая, един последен цитат, който илюстрира страстната вяра на Грейвс в свещената му Правота на Поет:

“Една поема, притежаваща достатъчно лунно-магическа мощ, за да слезе от белия лист (разбирате какво имам предвид) и да се удържи на собствените си нозе, за да влезе под кожата на хората, да обсеби мислите им и да стигне не само до сърцата им, но и до мозъка на костите им – ето това бих определил като знаменателно съвпадение, и то в неговия най-чудесен вариант. А слънцеликият Аполон, с всичките му мислещи машини, римни речници и всевъзможни аналитични курсове по стихоплетство, никога не би сътворил нещо подобно…”