Обратно в света на вълколака-детектив Бънк Ромеро, пред когото стоят още по-страховити предизвикателства – включая най-страшното възможно. В „Нюх“ Емил Минчев ни въведе в своя привлекателен свят, на далечна, но така понятна нам планета, в разноликия и опасен град Унтерщат, разположен под защитен купол и под поглъщано от черна дупка слънце, които по неведом все още начин влияят и създават мутанти сред населението. Именно един такъв е Ромеро с неговото феноменално обоняние и стаено чудовище в него, а приличен дял от дейността му са колаборации или сблъсъци с други мутанти с различни сили и възможности. Очаквано, страхът на обикновените хора от техните различни съграждани е сред основните теми, а във втората част, „Бяс“, вече политическият климат клони към все по-радикални мерки спрямо мутантите.
Именувано доста удачно и предупредително, продължението на приключенията на Ромеро е много по-мрачно и кърваво, авторът определено бяга от баналния щастлив край на поместените истории и всъщност въвлича читателя в свят, в който злото може и побеждава. В първата история, „Тайната на кривата къща“, Бънк лежи в болницата след събитията в края на предишната част. Там се завързва сюжетна нишка, която ще се развърже чак в края, писателски похват, който силно ми допада. Ромеро е включен в разследване на изчезнало в парка момиченце, като тайна кой го е направил всъщност няма – извратенякът е набелязан, но решаването на случая определено се развива в неочаквана посока. И ако първата история ме накара да осъзная, че този път няма да чета леки фантастични криминални разследвания, то втората, „Криеница“, ме доубеди в това, след като отново изчезва дете, при това не кое да е, а синът на кмета. Следва кратка интерюдия с безобиден на фона на всичко останало в книгата случай, за да се стигне до сърцевината ѝ в „Зимна приказка“, където Минчев подлага своя герой на върховното изпитание, за което не пише на задната корица, така че няма да си позволя да ви издам. Но заедно с него и читателят страда и иска отмъщение, може да бъдете сигурни, в това отношение авторът си е свършил работата. Тук вече всички нишки се събират и същинският сюжет излиза наяве в цялата си неумолима жестокост.
Радвам се, че „Бяс“ следва „Нюх“, ако бях започнал с тази част, едва ли щях да продължа поредицата, имам задръжки по отношение на сюжети, в които страдат деца. Но стоя непоколебимо зад положителния си отзив за първата част, а и втората си е добра като стил, като напрежение, като развиване на героя, просто това, което му се стоварва, не е моята бира. Определено се надявам обаче в „Стръв“ престъпленията, които разследва, да са от по-различен тип, защото в този свят има огромен потенциал – и съм щастлив, че и у нас имаме жанрови писатели на нивото на преводните.
