Внимавай как се държиш – предупреди го добронамерено той. – Времената се измениха.
Последните станаха първи, а бившите първи трябва да свикнат с мисълта, че вече са последни.
Има книги, които просто трябва да се преиздават, защото са изключителни – и поколенията трябва да си ги предават едно на друго. В месеците, когато две книги от края на 80-те и началото на 90-те триумфално отново превзеха книжарниците и читателите – „Балада за Георг Хених“ и „Германия, мръсна приказка“ на Виктор Пасков, ми бе силно препоръчан романът на Евгений Кузманов „Чайки далеч от брега“, който ги предхожда с няколко години – издаден е през 1983 г. Новото издание от 2016 г. обаче е пълното – както е била замислена в началото на 80-те, преди да бъде осакатена от соц-цензурата. И само мога да се възхищавам на смелостта на Кузманов да напише толкова изобличителен за режима роман, да изобрази ясно образа на Тодор Живков-Тато в капитана на поелия към светлото бъдеще кораб, който бурите, авариите и катастрофите дебнат на всяка миля.
Един кораб поема уверено на път, но скоро буря отнася капитана в морето. Обезглавеният екипаж не може да излъчи лесно нов лидер, но докато авторитетите сред екипажа спорят, незабележимият досега моряк Тапата заявява, че може да работи с уредите и се наема да отведе кораба до сигурно пристанище, ако всички обещаят да изпълняват нарежданията му. Той приема скромно и достойно присмеха на околните, докато идеята не покълва – никой не го приема сериозно, неговата безобидност се оказва точно това, което всеки може да преглътне – и му дават властта. Тапата бързичко се нанася в капитанската каюта, избира си нови помощници, заявява важно, важно, че скоро ще започне да насочва кораба във вярната посока – само трябва да го слушат. Съпротивата сред обръгналите морски вълци е естествена, как така някакъв си там никаквец ще ги командва, но както във всяко общество, се намират хора, които виждат в него възможност да се издигнат. И нещата започват бавно да се променят.
Той си тръгна и като го гледаше в гръб, Тапата помисли, че този човек е умен, откровен, независим и поради това неблагонадежден. Учуди се, че чак сега го установява, и се самообвини в небрежност, защото си въобразяваше, че достатъчно добре е наблюдавал хората на кораба и познава качествата и недостатъците на личностите, които наистина заслужават подобни наблюдения.
Властта на Тапата започва да се утвърждава, но на кораба има достатъчно моряци, които не искат да се подчинят на вменения му авторитет и задават въпроси – накъде отива корабът, скоро ли ще стигнат пристанище, какво се случва в капитанската каюта… Около новата власт вече се е формирала екосистема от блюдолизци, но и от решителни индивиди, които са готови на всичко за своя нов капитан – и дори не помнят вече как е бил избран и какво е обещал да направи. Корабът се движи все напред, пристанището остава все така наблизо, но не съвсем, а мантрата, че бури, аварии и катастрофи дебнат на всяка миля, помага екипажът да бъде държан непрестанно във върховно напрежение. А за несъгласните има трюм с гладни плъхове.
Сомнамбулите видяха угрижените бръчки по челото му, видяха изтънчения израз, бледата, опъната, божествена кожа на лицето, забелязаха бавните, замислени, мъдри движения на тънките му пръсти и се изпълниха с гордост, че са съвременници на този човек, че седят заедно в една стая с него, уж като равни, че дишат един въздух с този гений, който твори, оцветява и възвеличава дните и нощите на залутания в океана техен кораб, който всеки миг е изложен на опасности и бурите, авариите и катастрофите го дебнат на всяка миля.
„Чайки далеч от брега“ е шедьовър, нямам капка съмнение в използването на думата. Не просто това е завладяващ роман, написан с прецизен език и хипнотичен като лашкането на вълните ритъм, но е и една от най-добрите антиутопии, които съм чел някога, безспорно се родее и е на нивото на „1984“ на Оруел. През съдбата на този отделно взет кораб и неговия екипаж се онагледява зачеването и развитието на диктатура не само в България, но и в коя да е друга страна, позволила лековерно властта да бъде узурпирана с обещания за светлото бъдеще на хоризонта. Кузманов осъжда режима и престъпленията му през образите на несъгласните с управлението на Тапата, които до един са точно най-изявените – но далеч не всички от тях са пречупени, част просто са купени. Реалността прозира през люковете на този роман, през постоянната трескава деятелност, в която живее екипажът, през дребните правила, които прерастват в големи забрани, дори в табута. Поглъщащо е да се чете тази книга, да се проследяват малките количествени детайли, които еволюират в качествена промяна някак неусетно – и всеки плаща за своето начално безучастно съгласие в назначаването на Тапата.
Прочетете тази книга. Тя е изобличителна като всеки голям документален том за социализма, но има преимуществото да е качествена литература.
От същия жанр
