Ей я „Св. Неделя“ отсреща, още ѝ стоят разрушени кубетата. Тя така си стои вече години. Градът на терора! Това не ти е тебе Пловдив или Бургас, или разни други такива лиготии! Това тука е градът на терора, ало! Нема три-пет тука! Че се тепеме, докато не остане никой!
Трудно се пише за тая книга, братче. Почти колкото лесно се чете, с кеф и с мерак. „Чамкория“ бе най-чаканата книга на първата половина от годината, няма съмнение в това, всеки роман на Милен Русков обръща с хастара навън литературата у нас и приковава вниманието на читатели, които иначе четат коренно различни книги. Един от най-вероятните класици на това поколение, който понякога привлича внимание и с невъздържания си нрав, разбира се, но мама му стара, не са малко великите автори, пред които се прекланяме, но игнорираме как са тормозели съвременниците с бурните си страсти. Нищо по-нормално – книгите остават, а те са по-важни от крамолите в литературните гилдии, оправдани или не. А тая книга ще остане. И все пак – ще го кажа още в началото – не мисля, че е по-добра от „Възвишение“. Защо? Е, ще трябва да прочетете повече.
Широк социалист – широк като прогреса, като бъдащето на земното кълбо! Купувам си всека сутрин нашия вестник, четем. Какъв враг на държавата съм аз? Хайде холан, че аз си купувам всека сутрин и правителствения вестник. Там некъде в жабката требва да е. Да си трием гъза с него. Нема да го трием с нашия я!
Може да сте чели вече някъде, аз да си кажа. Милен Русков простира романа в протежението на едно пътуване – от София до Чамкория, но много повече това е роман за София в най-смутните ѝ години – 20-те на XX век. Ония, за които могат да се изпишат десетки томове и пак да останат неясноти. Когато всеки е срещу всеки, а невинни няма. Светът вече е преодолял ужаса на Първата световна война и уверено се носи към бъдните кошмари на Втората, като пътем жертвите стават все повече и повече с ожесточаването на враговете и вдигането на залозите. Върхът у нас е, разбира се, атентатът в църквата „Св. Неделя“, където Русков изпраща своя герой, и около който всъщност се върти същината на книгата. Цялата история за него обаче не е целта на романа – тук е избрана тяснофокусирана гледна точка, през която се оглежда София в този период – от кръчмите, през улиците, жителите, нравите, онова, което може да сте чели в „Многоликият столичанин“ на Свинтила или други автори с умело перо и желязна памет. Но със сигурност има още какво да научите от „Чамкория“.
Аз прочее с държавата не желаем да си имам никакви взаимотношения. Нито приятелски, нито неприятелски. Ходил съм на фронта, изпълнил съм си дълга. Айде сега ако обичате да ме оставите на мира, че не моем да ви траем и вас! Аз имам да храним жена и три деца, четири гърла ме чакат вкъщи (като не броиме мене си), едвам пълзим вече, само държавата ми е притребвала! Мразим ги аз длъжностните лица! Но май че требва да ги мразим наум, ротминистърът правилно каза…
Русков е избрал герой, който ще бъде запомнен, макар и трудно харесан. Той е обикновеният шофьор, който е поел непосилен лизинг за открит омнибус (вгледайте се в корицата и в мъжа между трите жени вдясно), който отдавна не обича семейството си, а и то се е отдалечило от него. Той не е лош човек, но и не обича да спазва законите чак толкова строго – би направил далаверка винаги, а и устата му много знае. Абе човек бе, човек. И това му е гениалното на Русков – че е влязъл под кожата на тоя чиляк и през неговите очи ни развежда из тия улици с концентрирана много история вкратце. И много хумор струи от тая страница, малко повече от кръвта ще да е – и за това, че вече кой ли не е стрелял по Борис, мърцината, и за това в кои кръчми трябва да се пие и в каква точно последователност да се обходят, знае всичко за тоя и оня, щото чете правилните вестници, които с нужния патос насочват мислите му в основателна посока.
А впрочем като изленах от Зоологическата, минах покрай Университета. Отдавна не бех минавал от там, немам път в тая посока. Тия бая напреднали със строежа. Обаче па гледай къде тръгнали да стоят нов Университет – на края на града! Па то от тука до Орлов мост има 5-6 къщи, и край, градът свършва!
Заклет скептик е тоя ми ти шофьор, но си е опекъл работата – може да се е оказал неволен помощник на едни кокошкари, на едни обирджии и малко анархисти, малко комунисти, но пък знае как да запази това в тайна. Познава си клиентелата, знае си пътя, всяка дупка я е минавал, зер още не са готови пътищата за автомобилите, тая още рядкост с ограничение за скорост, която днес и на паркинги с разчертания за детски игри се не спазват. Знае всичко за времето си, има ясно мнение по всеки въпрос – и пространно го споделя, лакърдия след лакърдия, и сред клюките описва какво е нужно, за да се сгъне труп, и сред забавните историйки за тоя и оня описва обир на банка с жертви, и сред лафовете за жените, децата и семейството описва майката на Гео Милев, която още го търси. А той е отдавна, отдавна изчезнал по безвъзвратен начин, както най-добре описва Христо Карастоянов в „Една и съща нощ“.
И я написа – препоръка един път. Че не пием, немам склонност към комара, че съм примерен съпруг и баща, сражавал се на фронта във войната, отговорен и почтен човек, скромен и съвестен. Абе майката си трака. Може да му се даде, казва, безпрекословна морална гаранция. Направо втори Йоан Кръстител ме изкара!
„Чамкория“ е голям, сложен, видимо трудно написан роман, с всичките безброй прочетени от автора страници, които надзъртат от всеки негов ред. В карето име на редактор няма, само коректор. Русков и „Жанет“ си знаят защо, аз само си мисля, че сред цялото бърборене, колкото и забавно и увличащо да е, изгубих малко романа, изгубих нишката, която така лесно се следваше в „Захвърлен в природата“ и във „Възвишение“. Затова мисля, че „Чамкория“ не е по-добра от последната, макар и да е неописуемо по-обширна – защото се е позагубила в себе си, този период крие толкова много истории и разклонения, толкова интересни детайли и теми (а Русков ги обследва напоително и сладострастно, София живее, диша, кърви и страда по тия страници далеч повече, отколкото бихте забелязали при разходка по същите тия улици днес), че основното леко изчезва. И в края не е буря отвътре, а само въздишка, че историята свършва – защото тази специално можеше да продължи до безкрай. И нямаше да досади.
За жената нема по-големо престъпление от това да си беден, особено ако си ѝ мъж.
Издигане и спускане – двете части на „Чамкория“ са ясно рамкирани, а там, където се делят или събират, в Арабаконак, ехтят пушки, когато колата на Борис III e нападната. Нашият человек е отново наблизо и участва дейно в патърдията. Русков го няма нито тук, нито някъде другаде в книгата – рядко се случва така съвършено автор да се скрие и да изчезне, да не се намесва, да не обяснява и назидава. Затова и шапка му свалям на Милен, че е написал това ми ти чудо, беше си пътешествие, което си струваше. И то ще остане, защото така, както пише Русков, не знам друг да умее – или да смее. Да отстъпи крачка встрани и да пусне героите да се вихрят, да си бъдат втъкани в своето време и място, да говорят по присъщия им начин, да мислят по почин, който им приляга. Това е смелост, която мога само да адмирирам. И ще чакам търпеливо колкото години са нужни – защото, чини ми се, той се движи напред във времето, и все по-ближни години ще да вълнуват ума му.
