Жанр: Драма

Издателство:

Автор: Мюриел Барбери

Оригинално заглавие: Une heure de ferveur, 2022.

Преводач: Евелина Пенева

Корица: Дамян Дамянов, мека.

Година на изданието: юни 2023 г.

Страници: 256

Рейтинг :

Време за четене: 6 минути

Човек може да е модерен и при все това да е прозорлив и чувствителен.

Ozone.bg
Ozone.bg

  Има книги, които просто те приласкават и стават лични по неведом начин – и които не можеш да препоръчаш с лека ръка на всички, но тихо можеш да признаеш, че това е твоята книга. Това е за мен „Час, изпълнен с плам“ на Мюриел Барбери, съкровена изненада, която ме намери в точен момент и която навярно никога по-рано не бих оценил по същия начин. Но точно сега бих я препрочел отново с надеждата пак да потъна в нейното тихо, смирено безвремие и да крача отново редом с един мъж, който дири хармонията.

  61663122 Да, препоръчвал съм на толкова много хора „Елегантността на таралежа“ и няма да спра да го правя, тя е от онези универсални книги, обичта към които е лесно да споделиш. Но когато прочетох първата „японска“ книга на Барбери – „И розата сама да е“, не си позволих това, тя е толкова различна, че предпочетох правилните хора да си я откриват сами, както и се случи. Знаех, че е специална, неслучайно японистът и консултант на книгата Братислав Иванов ми написа следното: „Сред книгите за Япония, написани от неяпонци, тази най-вярно предава духа на Страната на изгряващото слънце.“ И въпреки това сякаш не можа да ме докосне истински, бе твърде крехка и деликатна, не можех да съпреживея емоционално историята за момичето, което никога не е виждало своя баща японец, и което поема по следи, оставени от него, за да го преоткрие след смъртта му. И когато научих, че следващата книга, „Час, изпълнен с плам“, ще е предисторията на именно този баща, беше нормално да очаквам, че отново така ще стане. Но грешах.

Човек, който мисли, че познава себе си, е опасен.

  177329953 Нямам обяснение защо точно тази кротка и смирена история за търговеца Хари Уено, който търси настойчиво хармонията през целия си живот, така ми въздейства. Барбери го обрисува с много обич и разбиране и му позволява да върви през десетилетията с тихо достойнство, да приема смело многобройните удари на съдбата, да носи в себе си очакването за този един час, изпълнен с плам, който може да осмисли цял един живот – и да предава това очакване другиму. Но истински трогващо е неговото приемане на забраната да вижда своята дъщеря, която расте в далечна Франция – драматичният разрив с нейната майка му налага да стои настрана и само косвено да следи какво се случва с момичето. А пролетите, летата, есените и зимите се минават, щрихирани наглед скъпернически от Барбери, около Уено се върти танцът на живота и неговото осмисляне по начин, който изглежда някак непонятен за нас, европейците. Но ще се позова отново на Братислав Иванов, който ми написа за тази книга: „Прочетох книгата с истинско удоволствие и бих я препоръчал на всички, които искат да се докоснат до японската душевност.“ И този път мисля, че разбрах какво има предвид, защото тази книга е много повече от сюжета си, тя е природно съзерцание, душевно смирение, морално издигане и да, физическо наслаждение. Допадна ми едно изречение, което се върти като някакъв дзен коан в главата ми от момента, в който го прочетох:

И когато всичко беше приключило, всичко продължи.

 123169338  И вече мисля, че оценявам по-добре „И розата сама да е“, но не мога еднозначно да преценя коя да да се прочете първа. За мен са много различни, макар и наглед литературната им тоналност да е сходна. И точно това ме отвежда и до още една чуденка – как така Барбери премина от разточителната жизнерадост и трагикомичност на „Елегантността на таралежа“ към сдържаната, обрана и съзерцателна проза в тези си два романа. Това, че тя се е преместила да живее в Япония, е лесното обяснение, но подобно потапяне в духа и културата на един толкова различен като светоглед народ не е нещо, което се подразбира. И знаете ли, ще си позволя да дам възможен отговор чрез още един цитат от книгата, който ме прикова в себе си и чрез който ми се стори, че говори самата Барбери: „Япония ме спаси от моите дълбоки пропасти.“ Защото тази книга е за спасението изобщо.

  В крайна сметка не мога да препоръчам „Час, изпълнен с плам“ с лека ръка. Но за мен е късче безценна тишина сред оглушителната бъбривост на толкова други книги.