След шестата книга за Линкълн Райм, „Дванайсетата карта“, отидох на седмата – „Часовникаря“, рядка последователност в хаотичния начин, по който чета романите на Джефри Дивър, но имах късмет с урожая, който отмъкнах от къщата на един приятел. Отново сакатият криминолог е изправен пред гениален престъпник, който обича да убива хора по крайно жесток начин, а край жертвите си оставя скъпи ретрочасовници и неясни стихчета. Обсебен е от времето и от точността – и всичко сочи, че просто не прави грешки. Наближават празници, а поредицата убийства поставя много сериозни въпросителни какво точно се случва и какво цели чудовището с прозвище Часовникаря?
Освен двете убийства, които обсебват вниманието на Райм и хората около него, любимата му Амелия Сакс гледа и в друга посока – поема разследване на самоубийството на един бизнесмен, което започва да ѝ се струва все по-съмнително. Постепенно тя прониква до много сериозно подозрение за корупция в един полицейски участък, а откриването на истина за миналото на баща ѝ почти я пречупва. Вярата в него и достойната му служба е поставена на изпитание след излизане на доказателства, че е бил намесен в мръсни дела, а това поставя под въпрос и собствената ѝ мотивация да бъде полицай. Няма да се изненадате и че това наглед странично разследване плавно се доближава и в крайна сметка се слива с това на Райм с убийствата, а мотивацията на Часовникаря ту се разкрива, ту пак се обърква.
Както и в другите му книги, единственото указание, че Дивър готви нови и нови обрати е само това колко страници остават до края – книгите не могат да скрият, че един край е само привиден, за съжаление. А при Дивър просто всяко предположение в крайна сметка се оказва погрешно – и действията на Часовникаря хвърлят читателя от едната крайност в другата, включително по едно време може да го вземете за положителен герой. Но това ще е за кратко – и после положението ще се стъжни още повече.
Дивър е класа, хубаво е, че имам още толкова много негови книги за четене.
