В любовните работи клетвите и обещанията представляват почти физиологическа необходимост.
Няма как без тях. Случва се да знаеш, че лъжеш и че няма защо да обещаваш, ала все пак се кълнеш и обещаваш…
Надявам се да не сте влезли с очакване да прочетете ревю или – Зевсе, опази, – анализ на творбите на Антон Чехов, включени в този сборник, простичко озаглавен „Разкази и повести“. У нас има утвърдена традиция на преливане от пусто в празно за такива книги в разните му критически издания с публика от един файтон хора, по съвместителство и пишещи в тях, но ние, блогърите, сме освободени от задължението да хлевоустим по задължение и подаден сигнал. Имаме и привилегията да можем да четем „презряни“ от официозната критика заглавия и да се забавляваме с тях, и да обръщаме внимание на добре издадените класики и да им даваме почитта и вниманието, което заслужават.
Защо е това встъпление ли, вече се чудите? Едно, защото много глупости чета от разни разбирачи и горестни литературов(е/ъ)ди, пък не ми се водят тягостни и безсмислени онлайн спорове, и второ, защото това издание заслужава повече внимание от ограничено-критическото, което и да го има, ще е скучно и академично до венопрегризване. А ми се иска и младите да забелязват тези книги и да си ги набавят – защото не всеки има у дома солидна домашна библиотека, трупана десетилетия наред от семейството. Именно за тази книга пуснах един пост в „Какво четеш…“, който по неясни ми причини бе разбран превратно, и тук ще уточня, че наистина не обичам стари книги, но по чисто физически причини – хартията, печата, миризмата, самото тактилно усещане не ми допада, няма как в обичайни условия да бъде добре опазена една книга. Затова и толкова се радвам на такива издания, защото не желая да чета Чехов в някое разпадащо се томче, нито чрез другата крайност – на електронната ми книга, просто не е правилно.
Защото макар тия разкази да са писани в години, които свързваме по-скоро с Освобождението и първите години независима държавност, а в Руската империя – с тъкмо проведеното премахване на крепостничеството и плавното движение към революцията от 1905 г., те звучат изненадващо актуално. Във всички е вписана тая руска тъга, която постоянно терзае и изисква да правиш някакви щедри жестове и смели, безразсъдни действия. Любовта тук е почти винаги бягство от миналото и настоящето – тя е обещание за бъдещето, за нещо различно, за нещо да се случи изобщо. Често Чехов критикува за лекотата, с която се сключват бракове, особено в провинцията, където те са общо взето всичко, което може да се случи на едно младо момиче. И сетне обръща взор и към мъжете, които така често изпадат в трескаво опиянение и очакват, че няма да продължат да живеят, ако не предложат любовта си на тепсия. И всички последствия от тоя вечен танц, на който човечеството дължи и щастието, и мъката си, и величието, и нищетата.
Дайте време на „Разкази и повести“, дайте ѝ колкото време си иска, по разказ на вечер, както правим с чашата вино, която овкусява часовете. Повечето разкази са къси, някои са си смешни, други – изпълнени с тъга. Лично аз съм благодарен на „Колибри“ за това издание, както бях благодарен на „Бард“ за Златната колекция разкази на Фокнър, въобще такива издания трябва да се адмирират и насърчават по единствения смислен начин – не със сладострастни вестникарски диритамби, а с изчерпани тиражи. Тогава ще има смисъл да се множат и да бъдат все по-изпипани.
Много хубав и информативен текст за книгата има в „Под моста“.
От същите жанрове
