Преди много години за първи път попаднах сред книга на Момчил Николов в Рила – бях взел напосоки „Машини за любов“ и я харесах, доколкото я разбрах. Тогава нямах и особена мярка за българските писатели, малцина от съвременните бях чел и не знаех къде да го класифицирам. През 2016 г. внезапно ми стана ясно къде да го сложа – на върха, сред най-добрите, когато излезе неговият магнум опус досега „Последната територия“ – роман от европейско и световно измерение, който получи и най-големите литературни призове у нас, и читателското възхищение. Като отглас от миналото пък на следващата година преиздадохме емблематична книга от неговото ранно творчество – хумористичната чудесия „Hash Oil“, която бе в съвсем друга тоналност.
И когато в началото на тази година при мен дойде „Чекмо“, се хвърлих да чета стръвно. Знаех на идея за какво иде реч в него, но всъщност нямах, само се лъжех. Защото това е „Hash Oil“ на тежки стероиди, това е българският „Шантарам“, това е… истинска история, разказана от според мен единственият писател у нас, който е достоен за нея. Защото историята на Йонко, познат като „Чекмо“ заради дядо му „Скрина“, е историята на абсолютната свобода, на избирането на пътя, по който не знаеш кого ще срещнеш (дословно цитирам негови думи), на поемането в посока, която задължително е трудната и сложната, но която води далеч от всичко познато и банално.
Това е роман, който тече от първо лице, но обхваща безброй лица – това на Народна република България в нейния заник, с всичките ѝ абсурди като страстта по вносните стоки, преименуването на турците, казармената робия, валутните далавери, хазарта, заигравките с властите и патенето от тях, социалистическия спорт и какво ли още не; на вятъра на промяната, който задухва толкова силно, че изхвърля стотици хиляди извън границите на родината – и там са и лагерите за бежанци, и далаверите във все още не съвсем обединения Берлин, и варенето на един ананас (толкова важен, че го има на изключително подробната корица на Дамян Дамянов), и опита за честен труд за честни хора, който завършва трагикомично покрай едни американски военни; на връщането в България, поела по нов път – и вече всеки трябва да се спасява поединично в това абсурдно време, когато идват новите властници с анцузите и ланците, с недосегаемостта на силата и безцеремонността на агресията; и на емиграцията като шанс за спасение, за ново начало, за опознаване на свят, който изглежда невъзможен – и по-важното, че българите и там могат да внесат своя колорит по неподражаем начин.
Това е историята на Чекмо, един невероятен образ – толкова невероятен, че си е направо истински, снощи се запознах с него. Да ви призная, не вярвах много на Момчил, че всички тия безкрайни лакърдии са истински, но се уверих в обратното, без капка уговаряне този герой на новото време се втурваше да си спомня – и спомените съвпадаха с това, което вече бях чел два пъти. И зяпвах пак и пак. И установих, че човекът, който без свян се снима гол пред табелата „Попишка“ – снимка, която обиколи интернет преди време, си е точно такъв: прям и автентичен във всичко.
Но най-вече „Чекмо“ е лудешка приключенска история, която отразява в право огледало кривото време. Тя е толкова забавна, че няма да спрете да се смеете, но няма как и да не припознавате истории от своя живот, защото тя е и универсална, това е хроника на 80-те и 90-те години, които е хубаво, че ги имаше, но и дважди по-хубаво, че отминаха. Да си млад в тия години е щастие, а да си луд – силно помага. Чекмо е по много от всичко – няма такъв герой в нашата литература досега, просто защото истинският живот измисля неща, които никое авторово въображение не може.
Завиждам ви, че тепърва ви чака това шеметно забавление – близкото ни минало вече има своята биография. И като всяка биография, тя е лична и обща, тя е вярна и подвежда, тя забавлява и замисля. Чекмо е Швейк в нашата война без воюващи – и нямам съмнение, че неговият анабазис по света продължава и ще продължава. Защото той другояче не може. За щастие.
–
И съм благодарен за истинската привилегия да имам малък дял в появата на тази лудешка история. Но тя си е на Момчил, който сменя толкова стила на писане спрямо „Последната територия“, че прави показно как големият писател може да звучи различно, щом така е решил, защото с опяване на едно и също се тъпче на едно място, такива примери имаме бол. И на Ганка Филиповска, която пак пое редакцията, и на Дамян Дамянов, който едва ли има друга такава корица.
От същия автор
От същите жанрове
