„Утрото настъпи над разбилия се кораб, заседнал в короните на дърветата насред гората“ – какво по-приковаващо начало на книга, особено от интригуващ автор като Мигел Бонфоа. Той вече ме впечатли силно с „Наследство“, роман за френските чилийци и крепката им връзка с Европа, а сега отново ни повежда из своите полумагични светове с „Черна захар“, свой по-раншен роман. Това е историята на две (или три) поколения карибци, които може и да се прехранват с отглеждане на захарна тръстика, но мечтата им е да открият изгубеното съкровище на капитан Хенри Морган, с легендата за което начева книгата. В началото проследяваме замогването на семейство Отеро, които се настаняват в къща, за която Бонфоа поетично пише: „Сутрин разбеснели се ветрове я покриваха с пепеляв прах, който довяваше щурци и предсказания“, а това, което я отличава, е една стая, за която в договора за продажба изрично е уточнено, че никой не бива да влиза. А веднъж годишно бившата собственичка, безутешна вдовица, идва и влиза в нея, за да оплаче непрежалимия си съпруг, един скръбен ритуал, който като периодично идване на комета пронизва цялата книга.
Най-ярко сред романа свети дъщерята на бащата Отеро, Серена, която расте със своите блянове и особени мечти, пише писма към света, за да разкрие сърцето си, но светът на свой ред не ѝ праща мечтания принц на бял кон, а слаб младеж, който също е дошъл да търси съкровище – Северо Бракамонте. Серена е разочарована: „Тя го упрекваше, че не е този, когото е очаквала. Мечтала бе за него като за илюзия, обект на желание, а той се бе оказал само мъж“, но с времето двамата се сближават и дори заедно бродят из дивото: „Докато Северо се опитваше да разгадае пиюканията на металотърсача си, Серена се стараеше да разчете магическите знаци на растителността.“
…имаше чувството, че тази жена е измислила любовта.
„Захарната тръстика е като надеждата – казваше бащата Отеро. – Трябва да я изгориш, за да израсне по-силна.“ Запалването на полето дава вкус на изгоряла тръстика на всичко, а сред пламъците (и след идването на поредния търсач на съкровища) сякаш по чудо е спасено едно бебе, положено в кутия за обувки. Това дете, наречено символно Ева Фуего, е радостта и проклятието за Серена, докато нейният любим Северо се прехвърля от дирене на съкровища към гледане на захарна тръстика към правене на ром. Поколенията и времената се сменят като сезоните по страниците на книгата, а вечното дирене на неуловимото щастие продължава да тика героите на Бонфоа все напред – дори когато от земята е изровена необикновена статуя, която има своята злощастна роля в действието, а още един мъж не идва от външния свят, за да даде нова надежда за вечно дирената промяна.
„Черна захар“ е роман за напразното гонене на химери сред земя, в която легендите са по-живи от действителността. По някакъв неопределим начин ми напомни за „Шепотът на пчелите“ на София Сеговия, а в преданието за това семейство не по кръвна линия, а по линия на омаята на златото се предава пленничеството на страстта към ценния метал, на това едно същество да стане „затворник на самото себе си“, докато – толкова познато нам – се стреми да властва над всичко и всички около него. И в крайна сметка, както Бонфоа ясно подсказва, съкровищата могат да бъдат много различни, не само пиратски иманета, и понякога се случва така, че ги намират само тези, които не са ги търсили, и които нямат никаква нужда от тях.
В крайна сметка мога да кажа, че предишният прочетен от мен роман на Бонфоа ми допадна повече, но полумагическият реализъм в писането му ми достави удоволствие и в този роман.
От същия автор
От същия жанр
