Възможно е тази надежда да е само мираж, може би не съществува окончателна теория, а дори да я има, да не успеем да я открием. Но несъмнено по-добре е да се стремим към цялостно разбиране, отколкото да се разочароваме от човешкия разум.
Ей така трябва да изглежда науката на хартия – солидна, твърда примамлива корица, а отвътре струи страст, не само сухи формули. Стивън Хокинг е символ на съвременното ни разбиране за Вселената, без съмнение и заради неговото заболяване, което го е приковало към инвалиден стол, но не е пречупило духа му. Мечтаещ дух, заклещен в немощно тяло. И „Черни дупки и бебета вселени и други есета“ е повече книга за самия него, за неговия живот и влияние, за ролята му на популяризатор не просто на науката, а на живота и разумното отношение към него, отколкото за неговите теории, които му носят слава и популярност във и извън научните среди. Шестнайсетте есета следват някаква хронологическа линия, но както самият Хокинг въвежда идеята за имагинерно време, което да обясни сливането на гравитацията и квантовата механика, както и сингулярността преди (макар да е нямало преди поради липсата на време в смисъла, който ние влагаме) Големия взрив, така и тук не можем да се осланяме на линейността му. Отчитам, че е огромен пропуск да не съм чел „Кратка история на времето“, това трябва да се поправи.
Началото е посветено на детството на Хокинг, с нищо неотличимо от това на повечето деца от неговото поколение. Той е далеч от отличник в училище, признава с готовност, че е имало много по-умни деца от него, които са се справяли по-добре на чина. Следват годините в Оксфорд, където учението е на заден план – по час дневно, както сам казва. Но поне постила пътя към висините, които ще покори по-късно.
Успях да задоволя амбициите си да открия как е започнала Вселената. Но и досега не знам защо е започнала.
Хокинг е пределно откровен, докато говори за болестта си – гръбначна мускулна атрофия. Описва свободно живота си преди и след диагностицирането, описва как обстановката е била променяна към нуждите му, и подкрепата на околните. Допадна ми сериозното отношение, което Хокинг заема към публичното неразбиране и дори антагонизма към науката, породен от пълното и откровено неразбиране на нейните механизми и достойнства – сякаш безбройните технологични чудеса са се появили от нищото, а не от пряко приложение на открития в различни научни области.
Ученият се спира на идеята и създаването на навярно най-продаваната научна книга на всички времена – „Кратка история на времето“, както и ясно обяснява своите виждания за съществуването на бог – не че това ще го спаси след смъртта му всякакви жалки религиозници да се гаврят с името му, както правят с Айнщайн. Разбира се, прави-струва, но се връща към Светия Граал на науката – откриването на обща теория, която да слее нютоновата и квантовата механика в едно. Тук-таме рязко задълбава в по-сериозни научни разсъждения (без уравнения!), но това са броени страници от книгата, видимо е, че стремежът е към аудитория, която притежава само базисни знания за астрофизиката. Връщайки се назад, той описва и появата на квантовата механика, и успехите и заблудите на Айнщайн около нея. Произходът на Вселената е друга тема, която обстойно разглежда, както и еволюцията на възгледите на различни учени по темата.
Тежката артилерия в книгата е темата за черните дупки, които са представени и в понятен исторически план, и в полунепонятен физичен 🙂 Но все пак е такова удоволствие да знам, че има хора, чиито мозъци се реят из такива висши селения, там, където да постигнеш пробив означава наистина нещо на практика, не като в безбройните изписани страници с нищоказвания в теологията, посветени на мъгляви редове от някой си там анонимен античен автор, дето се мисли за бог. От черните дупки Хокинг се отдава и на анализ на свободната воля, която квантовата механика и нейните постулати поставят под интересен въпрос. Бъдещето на Вселената е също важна тема, на която е отделено място – макар че за това бих препоръчал една цяла друга книга: „Вселена от нищото“ на Лорънс Краус.
В края на книгата са добавени два текста от началото на 2016 г., които допълват предното издание и показват доколкото се е развило разбирането за черните дупки за последните две десетилетия.
„Черни дупки и бебета вселени и други есета“ е странна амалгама от автобиографични и научни текстове на Хокинг, които са приемливи за базисно запознаване с живота и делото на един от най-великите учени на планетата. Хубаво е, че има ново издание. Тези книги трябва да бъдат винаги на една ръка разстояние, за да се противодейства на масовото неразбиране защо науката е най-великото нещо, което съществува на тая планета.