Втората световна война си ми е страст, а особено обичам книги, посветени на частни аспекти на войната, за които няма място в дебелите обобщителни истории, но обрисуващи същинските измерения на този конфликт. В тази връзка книгата на Норман Дейвис “Европа във война – 1939-1945” е точно по средата – както обобщителна, така и пълна с любопитни подробности, надявам се скоро да ми остане някакво време да я препрочета. Разбира се, френските учени пипат по-сериозно в тази област и “Черните ловци” на Кристиан Инграо е точно това – тежка, сериозна книга, която в никакъв случай не е просто проследяване на битието на една странна бойна част, а много повече психологическо изследване на зараждането на идеята за подобна структура, основана на символикатана лова и жертвата, нейната реализация, промените според превратностите на войната и в крайна сметка неизбежния разгром. Тази част е наистина уникална не само със своя състав, а и с факта, че е била повсевместно мразена не само от местното население, а и от останалите части от немската армия – омраза, която по-късно ще доведе дотам, че всяко възможно военно престъпление ще бъде приписвано именно на бригадата Дирлевангер.
Отрядът за специално предназначение, част на SS, е създаден през 1940 г. от Оскар Дирлевангер, който има идеята да използва затворници от концентрационни лагери с умения, които могат да са полезни за военните действия. Първоначалният набор за отряда е само от хора, излежаващи присъди, свързани с лова – основно бракониери. Те стават част от експеримент, насочен срещу партизаните на Източния фронт, борбата с които ще бъде превърната в нещо, силно наподобяващо лов, със съответната символика на ловците и жертвите. По-късно към отряда ще се присъединяват и други криминални типове – “асоциални личности” и “професионални престъпници”, арестувани за обири, шантаж, побой, опити за убийства и успешни такива. Сред наборите се промъкват и всякакви психически неустойчиви личности, което води и до жестоко затягане на дисциплината и дори смъртни наказания в подразделението. В следващите години първоначалният малък отряд от бракониери ще се разрасне до батальон, в който рамо до рамо ще се бият криминални и асоциални затворници, 200 есесовци, преместени дисциплинарно, няколкостотин руски доброволци, а към края на войната дори и политически затворници, които имат леви възгледи и логично често дезертират отвъд фронтовата линия.
Оцелелите от отряда често говорят с обожание за Дирлевангер, оправдават всяка негова постъпка и го приемат дори като баща. В това поведение са видими нагласите, които Алис Милер изследва в книгата “В началото бе възпитанието”, свързани с ранното религиозно обучение и постоянно търсене на някого, комуто да се подчинят безусловно, без значение какво ще изисква той в замяна.
Инграо изследва корените на идеята за подобни отряди, посочвайки, че от XVIII век насам се създават военни части от хора със специални умения заради професиите си, които са идентични, но огледални от гледна точка на закона – ловците и бракониерите. Той посочва, че използването на традициите в тази област във военното дело по своята същност е въвеждането на престъпниците в лоното на правилното използване на уменията им за целите на армията, а това е придружавано с издигане на социалния им статус. Специално Хитлер като вегетарианец се изказва срещу лова, но Химлер и Гьоринг са страстни почитатели на това кърваво хоби и именно през тях и подчинените им структури минава сформирането и поддържането на “ловния отряд” за партизани, оглавяван от Дирлевангер.
В крайна сметка омразата към бойната група я превръща в лесна изкупителна жертва на всички документирани жестокости. Инграо пише:
Обвинението срещу частта се превръща в система. То се вписва напълно в приемствеността с мита за лова и дивото, който обосновава създаването й и я съпътства. Освен това този дискурс за жестокостта и разюзданото насилие се оказва инструментализиран този път за оневиняване на участниците в борбата срещу партизаните, които намират в него постоянна и удобна изкупителна жертва, която отвлича вниманието на следователите от собствените им престъпления.
“Черните ловци” е наистина трудна за четене книга, изследването е написано на по-сложен от обикновените исторически книги стил, но това е и целта на автора – вникване в същинските мотиви за появата и съществуването на подобна особена част, отсяване на истинските от приписваните й престъпления, животът вътре в тази част под командването на Дирлевангер и в крайна сметка успешното използване на криминалнопроявени със специални умения в преследването на партизаните зад фронтовата линия.
От същия жанр
