Всеки мъж има добри качества. Трябва само да му се изяснят.
Бягството в класиката е особено полезно в дни на лудости – а да избягаш в особената, иронична и хедонистична, реалност на „Черният обелиск“ на Ерих Мария Ремарк е чудесна противоотрова за част от по-лековатите страхове на нашето време. Един от най-обичаните романи на Ремарк, той препраща към абсурдното време на хиперинфлацията в разорената от Първата световна война Германия, в която да имаш пари за ядене си е сполука, а всичко изкарано с много труд се харчи на мига, защото след ден ще се е обезценило. И животът така се живее – бързо, преди пак да се е обезценил отново.
На младини в този роман впечатлява любовта, тази оцветена в лудост любов под звуците на музиката на органа в параклиса на клиниката за душевноболни, или нейната пълна противоположност – палуващите двойки, които не се стесняват да се отдадат на страстите си върху подготените за продан надгробни паметници, които осигуряват известно прикритие на действията им. Същото място, където бог проговаря на бедния пияница ефрейтор Кнопф, който има неприятния навик да се облекчава върху бъдещите траурни символи. Или пък прелюбодеянието, което прескача улицата и трябва да бъде опазено в тайна. Тази любов, за която Ремарк далеч не само в този си роман пише така красиво: „Аз държа Изабела здраво в ръцете си. Тя трепери, поглежда ме и се притиска към мен, а аз я държа, ние се държим – двама чужди, които не знаят нищо един за друг, но се държат, защото се разбират погрешно, смятат се за нещо различно от това, което са, и все пак черпят мимолетна утеха от своето недоразумение – от това двойно, тройно, безкрайно недоразумение, но то е едничкото, което като небесна дъга рисува образа на мост там, където никога не може да има мост – едно отражение между две огледала, захвърляно все по-надалеч в една все по-отдалечаваща се пустота.“
Но сякаш повече вече ми говорят другите елементи на романа, игривата гротеска и пародия на това всъщност сурово и страшно време, опитите на героите да живеят истински и напук на всичко около им. Заредени надлежно с купони, те имат подсигурена храната (овкусена и от гнева на собственика на гостилницата, който е на загуба от техните попълзновения), а пред очите им един ветеран от войната също получава платата си за своето геройство във вино и ястия. Тук се търси смисълът на живота, върти се търговия с грандиозни суми, зад които зее пустота, дори никой не си представя, че нещата могат да са другояче – парите и животът да имат стойност са идеи от друго време, преди и отчасти по време на войната, която постепенно бива обгръщана в забрава и следователно губи своя страшен пример. Тук се вихри спекулата, но и забавленията, сякаш светът е спрял да си отдъхне след ужасите на войната и поне за кратко законите на джунглата са спрели да важат.
Всичко се превръща в приключение, щом след него човек е оцелял. Това е отвратително! И колкото по-страшни са били нещата някога, толкова по-приключенски стават в спомените ни. За войната биха могли да бъдат истински само мъртвите; само те са я изживели напълно.
Няма какво да пиша ненужни дитирамби, обичам връщането към такива романи, написани и преведени така прекрасно, в които българският език е толкова по-цветен и обаятелен от повечето съвременни, които чета. Няма как да не направя обаче и забавна съпоставка с „Улица Консервна“ на Стайнбек, която излиза няколко години преди тази на Ремарк – и тук има положителните образи на проститутките, и тук парите са кът, но и биват профуквани с лекота, като ги има, но за разлика от оптимизма на американеца за бъдното тук се прокрадват с тежки стъпки новите националисти, които ще поемат щафетата скоро. И ще създадат богата клиентела за героите на „Черният обелиск“ – но тогава те вече няма да са я тоя минорен, но важен занаят.
От същия автор
От същите жанрове
