С голямо подозрение пристъпих към „Червен изгрев“, хич не ми се четяха още едни „Игри на глада“ или нароилите си по-слаби подобия. И първите страници сякаш точно в тази посока отвеждаха – обичайното кастово общество, разделено този път по цветове, жесток и бездушен труд, мизерия, глад, високопарни лозунги и обещания за светлото бъдеще, комбинирани с безмилостна власт и неизбежната непобедима полиция на нейна страна. После дойде едно бързо и драматично забързване, сякаш изскочила от нищото агресия и показнò за назидание, и Пиърс Браун започна ударно да губи симпатиите ми. Прекалено бърз, груб и нелеп ми се стори начинът, по който тикна главния си герой Дароу към действие, плюс и че моментът с песента си е направо copy-paste от трилогията на Колинс (и навярно и много други).
И тук обаче се появи светлик. На първо място, мащаб – бързо бях изведен от ограничения хоризонт на класическите антиутопии и въведен в колонизирана Слънчева система, в страховит напредък в генетиката и трансформацията на човешкото тяло, в едно общество, превърнато в добре смазана машина от налагана отгоре воля. Да, това си е практически робовладелско общество, но с космически флотилии, междупланетни конфликти и въобще това мислене „на едро“, което толкова харесвам, тази привилегия на класическата фантастика, която рядко се пише в наши дни (примерно „Домът на слънцата“ на Алистър Рейнълдс или „Битие“ на Дейвид Брин). Това е цивилизация, която се е извратила морално и това е описано прямо – например кастата за удоволствие приема безропотно прикачването на крила. за да се удовлетворят сладострастните мераци на по-висшестоящите. Сред тази шарения Дароу е загубен, той е, простете за идиотското сравнение, но е като Пат Глендън от великия разказ на Джек Лондон – невинен, неразбиращ, изпълнен с почуда и неспособен да се пригоди. Но той има гнева си, има спомена за любимата си, за окования си народ, за смазващия труд, който полагат, подлъгани, че градят бъдеще за децата си, докато всъщност осигуряват охолство на всички останали.
Разбирах, че съм сгрешил за книгата, когато същинското действие начена – там вече причудлива комбинация от Уилям Голдинг и Орсън Скот Кард превърна „Червен изгрев“ в брутално прямо удоволствие, в което уж изнежените Златни, предопределените да властват, са захвърлени на огромно бойно поле, изправени едни срещу други във война не точно на живот и смърт, но на чест и провал, които в това общество имат сходни стойности. Действието тук вече потича истински – освободено и обмислено внимателно. Мисля си, че това си е бил първоначалният замисъл на автора, основан на тези сложни противоборства, изследвания на човешката психология, на племенните инстинкти, прикрити бледо от цивилизационните задръжки… а първата част е рамката, въведена за колорит, но без реална тежест.
Без да издавам излишно, втората част на книгата е изключително проникновено изследване на еволюцията на човешкото общество през призмата на противоборстващи групи от довчера живели в привилегии младежи и девойки. От първия миг, когато се образува неустойчива йерархия, през борбата за насъщния, за топлина и подслон, в създаването на приятелства и неизбежните предателства, появата на любовта, но и несломимата омраза – Пиърс Браун изгражда трескаво, неспирно действие, в което Дароу е в средата, като се променя плавно страница през страница. Той вече не е Червен, нито пък Златен, дори и такъв облик да носи – той е човек, който сваля една след друга задръжките си и дава воля на инсинктите си за оцеляване и за борба срещу несправедливостта. Ако сте чели великите „Илион“ и „Олимп“ на Дан Симънс, ще забележите видими паралели – и тук над воюващите в полето се носят невидими наблюдатели, помагат на едни или други, грижат се за ранените и напътстват своите любимци. Дароу бавно осъзнава, че Златните имат властта, но са я получили във война – и обучават всяко следващо поколение да е готово да я задържи отново чрез война.
В крайна сметка „Червен изгрев“ ме спечели и чакам с нетърпение следващата част. Определено е много далеч от типичната антиутопия (изключвам началото, както казах), а си се доближава много повече до социални фантастики от ранга на „Играта на Ендър“ и „Героите умират“ на Матю Удринг Стоувър. В никой случай не можем да говорим за някаква невероятна оригиналност – но Пиърс Браун е събрал в достойна комбинация ред силни черти от велики творби. Накъде ще отведе действието – това ще разберем от следващата част, определено ми допадно изненадата в края на книгата. Важното е, че Дороу от доста неубедителен и тромав герой в протежение на книгата се превърна в хитър, смел водач, готов да поеме отговорност за бъдещето на своята класа, без да прибързва. Пиърс Браун държи в ръцете си да поведе тая книга към висините, но и да я приземи горко, ако тръгне по утъпкани пътища, ще видим.
Вижте други мнения за книгата в „Приумици“ и „Аз чета“.
От същия автор
От същите жанрове
