След „Сплавта на закона“ на Брандън Сандерсън и Джо Абъркромби се подчинява на щенията на американската публика и им дава класически уестърн, преопакован бегло като фентъзи. Светът си е същият, наченат с трилогията „Първият закон“, но действието тече в страничен пущинак, където се вихри златна треска, местното население, наричани „духове“, колекционира ушите на прииждащите заселници, а самият Никомо Коска, този така любим и много повратлив герой от „Отмъщението на Монца“, е изпратен да дири бунтовници с разюзданата си шайка, което логично води само до кървава баня.
Същевременно един самотен герой повежда лична вендета, за да си върне отвлечените от банда изроди деца, за които е дал клетва да се грижи…
Стил, диалог, образи и стремителност на действието – без съмнение „Червена страна“ си е солидна книга ала Абъркромби, този неподражаем майстор на черния хумор, натуралистичните кървища и шантавите герои. Без да се церемони, още от самото начало започва да сипе трупове от всички посоки, но за разлика от „Герои“, тук разпростира действието на широка територия и в протежение на немалко време. Разбира се, всеки истински фен на автора на мига ще разконспирира това, заради което си заслужава да се чете книгата, но аз лично хич нямам намерение да ви издавам и думичка по тая линия. Тук важно е удоволствието да се движиш с кервана през прерията, да се защитаваш от нападения от всички страни, да се насладиш на патовата ситуация в Грийз, където две чудовища са се изправили едно срещу друго и няма да се спрат да разрушат града в стремежа си да го притежават изцяло. И, разбира се, да поемеш из вулканични планини, за да дириш драконовите хора, митични убийци, които крият зловеща тайна и не разбират, че времето им изтича – те имат злато, а това е най-неподхоящото притежание по тези земи.
Героите на Абъркромби тук са по-обикновени хора от касапите, които се вихрят в други негови книги. В никой случай не са невинни ангели, но определено само неспирният ход на събитията ги спира да се кротнат и да се отстранят от талвега на времето, което изисква жестокост и пълна липса на емпатия. Постоянно сменящ гледните точки, авторът описва свят без закони, който изгражда собствена митология върху непотвърдени слухове, всеки може да се съюзи с друг, а вчерашните приятели лесно стават врагове. Сред този хаос само бандата на Коска остава зла константа, като малцината в нея, които искат нещо различно от безкрайни насилия, бързо си получават заслуженото. Един от приближените на нарцистичния предводител има главна роля в книгата, като преминава през ред различни роли в лутанията си между това хем да е на сигурно, хем да удовлетвори беглите попълзновения на съвест, които има. В мятането си в различни посоки той се променя из основи, дори открива любовта (в бясната версия, обичайна за Абъркромби), че даже и съумява да свърши тук-таме по нещо смислено, така че катарзис има – но това си е капка в морето от страдание, което бушува по страниците.
За разлика от „Герои“, тук не видях по-дълбок пласт, освен вече познатото опяване, че човек не може да избяга от миналото си и да започне на чисто, че винаги ще трябва да плати за всичко, което е извършил, и обикновено надеждата да изкупиш простъпките си те забърква само в още по-голяма и кървава каша. Книгата е едно добро забавление, няма да бъде подмината от никой фен на автора, но мен лично ме остави леко неудовлетворен – не видях развитие на света, малцина герои имаше от предишните книги, но поне един от тоталните копелдаци си получи заслуженото, което не е малко. Краят на книгата, издържан в абсолютно пародиен уестърн-стил, все пак отвори вратичка към бъдното и силно се надявам следващите книги на Абъркромби в този свят да са повече обърнати към развитие на света и по-малко към пространни и относително безцелни кървища.
