Скот Линч продължава садистично да тормози Джентълмените копелета

      Да се разберем още в началото! Това не е фентъзи – няма ни една магийка зад тези над 750 страници (алхимията не я броим). „Червени морета под червени небета“ е чистокръвен приключенски шедьовър в прекрасните традиции на „Капитан Блъд“ и останалите на Рафаел Сабатини. И в тази си същност е изключителна, достойно продължение на прекрасната „Лъжите на Локи Ламора“, като онзи първи абзац от нейното ревю –  за предпоставките – важи и тук с бясна сила. Една поредица, която – ако бъде развита и довършена достойно – ще се нареди сред най-великите в жанра (или междужанрието фентъзи-приключенска литература). Защото Скот Линч може да пише страховито силно и едновременно неустрашимо садистично да тормози героите си, точно както се полага. Защото този автор не спазва канони, не зачита банални хепи-ендове, отразява в криво огледало реалността и то така, че концентрирайки безумие в малка точка, прогаря с огън и жупел незабравимо впечатление в мозъка на читателя.
    Локи и Джийн вече са сами, сам-сами, а докато забърква новата къкреща манджа от приключения, Скот Линч проследява и трудните месеци след бягството им от Камор, арената на предния им сблъсък със съдбата. Преместили се в Тал Верар, двамата прекарват скромните две годинки в изграждане на легенда около себе си, за да се доближат до поредния си безумен удар – да оберат собственика на Кулата на греха, цитирам от корицата: „най-изтънчения, най-прочутия и най-охранявания храм на хазарта в света“. Пътем обаче се забъркват в голямата политика на града и нещата стават чутовно сериозни, когато се оказват насилствено верни до смърт (буквално) на един от местните властници. От своя страна, той има лични планове за увеличаване на властта си и те включват Локи и Джийн и един… кораб.

      Сухоземни плъхове до мозъка на костите си, те са отчаяно нежелаещи да участват в подобна авантюра, която на всичкото отгоре ще ги запрати далеч от Кулата на греха и грижливо подготвения план. Но измъкване няма и след брутална и кратка подготовка двамцата са запратени сред морската шир да бунят пиратски капитани – и ето тук вече започва голямото приключение! Бури, бунтове, абордажи, пиратско пристанище ала Тортуга, лъжи, измами, много работа, пиене, че и любов, а най-много кръв. Толкова, че наистина морето да почервенее. Скот Линч толкова се увлича в морските преживелици на двамата, че сякаш в един момент се сепва, че вече се е разпрострял прекалено (а бих му простил и 1000 страници без проблем), та накрая сбива цялата сухоземна развръзка в една-единствена луда нощ след апокалиптичния апогей на морските приключения. Невероятен край, след който само искаш да удушиш автора с голи ръце заради садизма му към героите и да се заредиш с очакване за Republic of Thieves, която ще излезе през тази година след огромно забавяне.

      Всяка дума, която съм написал за първата книга, важи с пълна сила и тук – Скот Линч е писател с неудържим талант и умение да пише и след края на „Червени морета под червени небета“ вече твърдо е в личната ми тройка любими фентъзи писатели, наред с Брандън Сандерсън и Джо Абъркромби (само не ме карайте да ги подреждам, че ще полудея, опитвайки). Въздържам се да дам максимална книголепна оценка, защото искам да засвидетелствам доверие в Линч, че може да направи нещо още по-велико до края на поредицата, която, ако съдя по темпото му, ще чета на децата си (ако не и на внуците), но да се надяваме, че все пак нещата ще влязат в релси и писателят ще прави точно това, което умее – да създава великолепни светове, пред които реалният бледнее.