Дори и да не сте запалени фенове на „Star Trek“, още първият резултат при търсене в „Гугъл“ ще ви обясни, че червеноризци (redshirts) е нарицателно за статисти, които умират бързо за засилване на напрежението в сериал или филм. Те са задължителните жертви при всеки сблъсък с извънземни, при всяка космическа битка и експлозия в командната зала, те се заразяват с неведоми болести, попадат под взора (и ноктите, пипалата, зъбите) на всякакви чудовища, а ако има нещо, което им е спестено, то в общия случай това са реплики и шанс за оцеляване – освен ако това няма да даде възможност на някой от главните актьори да блесне като герой.
Джон Скалзи е решил да напише роман точно за тези несретници, които остават встрани от светлината на прожекторите, но когато те се насочат към тях, просто нямат време да се докажат. „Червеноризци“ е хибрид между вихрена приключенска фантастика с устойчива сатира към клишетата ѝ (основно тези от екранизираните ѝ версии), намесва класическо пътуване във времето с неизбежните обърквания, а накрая и с излизане извън матрицата по особен и чалнат начин, който не мога да кажа, че ми хареса твърде, но поне даваше основателен изход от цялата бъркотия, която авторът е забъркал. Разбира се, може просто да се забавлявате с този роман – но за посветените в това велико тайнство фантастиката (разбирай да си изчел безброй книги и да си изгледал поне малко по-малко филми и сериали) книгата е като образ в криво огледало, което деформира чертите, за да даде нов поглед към считаното за даденост. „Червеноризци“ е и актуалният носител на „Хюго“ за 2013 г., което е разбираемо предвид факта, че на Запад ценят умението за вглеждане навътре, за анализ и критика на всичко, превърнало се в стереотип – а ако е направено по забавен, не назидателен начин, още по-добре.
Скалзи е успял да направи главни герои от статисти, като на мен лично (вън от битките и пушилката, както и използването на мистериозната Кутия) ми допадна постоянния му стремеж да предефинира ролите, да изведе идеята, че при всяка поява на статист той трябва да има плътно съществуване от години, да е живял, дишал, страдал, да е образ, който поне малко да привлече внимание, преди да бъде принесен в жертва. Тук идва и драмата, която може да бъде гледана и от религиозна, и от философска гледна точка – предопределението. Ако човек е тук, за да изпълни нещо в даден момент, има ли значение всичко случило му се преди това, или то е само натрупването, което трябва механично да го изведе на нужното място и в нужното време, за да изпълни повелята на съдбата?
Скалзи казва, че не е важно това, което той трябва да направи, дори да е спасението на цяла планета от зловеща чума или предотвратяването на галактически конфликт – важно е как е живял живота си, с кого го е споделил, миговете, когато снима любимата си и когато времето няма значение: пък онова, голямото и важното, то няма да избяга, работата ще бъде свършена, спокойно. Но вече от плътен, солиден герой, който си носи болките и радостите, който е повече от появило се за малко цветно петно на екрана, което по сценарий трябва да гледа уплашено и безропотно да посрещне участта си. Да, тези неща не могат да бъдат показани ни в книги, ни във филм – но те са там: и добрият автор или сценарист трябва да могат да ги загатнат с няколко думи поне, без, разбира се, творбите им да се превръщат в нещо подобно на телефонни указатели (младите читатели дали знаят какво е това?)
А вече почвам да се хващам, че от толкоз четене ме избива да пиша критика и да диря под вола теле понякога, така че ще спра овреме, преди да съм набрал първа космическа скорост и да съм се изстрелял в нескончаеми писания. „Червеноризци“ е зрял и силен труд на автор, който иска да каже много повече от обичайното, който иска да развие идеята си не чрез скучно и протяжно есе, а в драматичен и на практика много четим роман, който често разсмива, но и успява да наведе към размисъл и осмисляне на много други книги и творби. И точно тук е същинската стойност на книгата – Скалзи е създал универсалната кръпка, която да бъде пришита към безброй червени ризи, за да им даде увереността, че те не умират напразно, а като резултат от добри или лоши решения, но техни си, лични, не просто следствие на нечие уморено и безлично драсване с химикала.