Завръщам се пак при П. Г. Удхаус, с чиято помощ вече добре се позабавлявах със „Замъкът Бландингс и други истории“ и „Нещо свежо в Бландингс“ – а именно в райското имение на лорд Емсуърт, където главно действащо лице отново ще бъде и неговата тлъста императрица, която доминира и по кориците. И макар тя да е основна цел за присвояване (и дори, представете си, за престъпно отслабване след грижливото ѝ угояване!), всъщност около нея се завърта поредният триумфален карнавал на присмеха – всички имат причини да се устремят към замъка, някои с любовни, други с не чак толкова налудничави намерения, а така нужните 250 лири за един бар за лучена супа ще се въртят от джоб в джоб през цялото време.
Вижте сега, това място си е откачено. Тук за песните замерят с яйца, тук залагат на дрехи, а в очакванията влиза и обектът на залозите да се появи издокаран като зулуски воин. Тук любовта пламва и гасне за миг, разпалвана или потушавана според правилни или не дотам добре подбрани думи – но в крайна сметка всички знаем, че за когото трябва, тя ще запламти окончателно в крайна сметка. Тук богаташите са обект на обожание – и на постоянни врънкания за пари, разбира се. Всеки подозира всекиго в лудост, а без колебание се викат и прочути психиатри, за да удостоверят със сигурност тези прояви – а това дава и възможност други да се превъплътят в такива роли, за да проникнат в Бландингс, това средоточие на всичко друго, но не и на здрав разум.
Поредната история от замъка Бландингс, „Чичо Фред през пролетта“, която слушах на аудиокнига, е неотличима от предишните две, пълна с недоразумения, планове, които се провалят гръмко – до момента, в който внезапно не сработват, с откачени персонажи, чрез които Удхаус осмива закостенялата британска аристокрация и хитроумните неносители на синя кръв, които се опитват да се възползват от благосъстоянието ѝ.
